Земята на Ботев и Левски…

Това беше един обикновен български областен град, опитващ се да оцелее в името на славното си минало. За целта особено се разчиташе на индустриалната му зона, разположена на около пет километра на изток. До нея водеше двупосочно шосе, разделено от мантинела, което помнеше последния си ремонт и дори откриването му от Тодор Живков.
Но дойде време за местни избори и тамошните управници се разшетаха – решиха да ремонтират платното, което водеше към индустриалната зона. Естествено, те възнамеряваха да работят само върху последните сто метра, но за да се покаже на електората мащабността на начинанието, отцепени бяха два километра, като в началото им сложиха знаци „ремонт“ и „премини вляво“, понеже щеше да се ремонтира само дясната част от платното.
…Ванката караше внимателно и когато стигна до стеснението, остана в лявото платно и зачака реда си. Малко по-късно обаче няколко луксозни автомобила направо долетяха отнякъде, заобиколиха знаците и продължиха напред. Когато стигнаха до мястото на истинския ремонт, те започнаха неистово да мигат и… колоната ги пропусна. Това се повтори много пъти и накрая Ванката ясно видя как колегата му Митко пропуска поредния наглец и натисна клаксона. Нищо обаче не се случи и поредното лъскаво возило пререди колоната.
Защо така, бе градски? – попита той, докато пушеха пред цеха – За тях ред няма ли?
Абе де да знам – видя ли с какви коли бяха? Това не са прости хора като теб и мен, кой ги знае какви баровци са.
И какво от това?
Абе я да ми е мирна главата… Ще ми запише номера, ще се обади на шефа – иди после се оправяй. Пък и аз не съм конфликтен човек – какво толкова е станало?
Какво – след около час мениджърът уж случайно спря Ванката и между другото спомена, че и десет минути си е закъснение, така че ако обичаш, за в бъдеще ставай по-рано.

Ванката стана, но този път колите, заобикалящи знака, бяха доста повече. И той пак видя колега, който търпеливо ги пускаше.
Аз не че се заяждам, но вчера шефът ми направи забележка за закъснението. Днес сигурно пак ще го направи. Хубаво е да си учтив, но хората след теб също бързат…
Е, да де, но пък и тези може да имат спешна работа – я болно дете, я пожар…
Болно дете в индустриалната зона?
Абе хора сме, на всеки може да се случи да бърза. Аз например веднъж…

Ванката не успя да чуе какво точно се е случило, понеже мина мениджърът, посочи часовника си и каза, че не обичал да повтаря. Гласът му звучеше заплашително.

На третия ден на пътя вече беше истински ад – една трета от шофьорите ползваха забранената част от платното, а другите две трети учтиво ги пускаха да се включат пред тях. В резултат на това се образува значително задръстване.
Абе знам че не бива да им поощряваме селските тарикатлъци – сви рамене поредният колега – Но аз пуснах само два джипа. Просто нямаше как – вътре едни яки мутри – ако решат, ще ме пребият за едното нищо. Да вървят да си трошат главите, не ми става инвалид без време.

Не се сърди – спокойно каза мениджърът – Предупредих те, а това е вече трето закъснение. Този месец – без бонус.

…На следващия ден Ванката стигна до знаците, поколеба се за миг, но този път не мина вляво, а просто ги заобиколи и продължи в забранения участък. Когато стигна края му, даде ляв мигач и … го пуснаха. По този начин успя да стигне навреме, макар че това вече нямаше значение.

Мисълта ми е – някои питат – защо у нас има толкова наглеци? Много просто е – понеже ние им позволяваме да бъдат такива.

Въпрос е на манталитет и … малко кураж, може би.

Прочетете повече

Справочник на политическия авджия: Бяла златка

image


Описание: Бялата златка е дребен хищник от семейство „Политически хамелеони“ и е доста разпространена у нас. Наричана е още болна глава и рубладжийка. Понякога на предната си дясна лапа има един жълтеникав пръст, наричан „златен“.

Разпространение: Най-вече в крайните квартали на големите градове, където безработните младежи с незавършено средно образование много я харесват и са уверени, че точно тя ще оправи света. Среща се обаче и в центъра, по площадите. Забелязвана е на големи стада пред Народното събрание, което вероятно е свързано с някакво сезонно обостряне на глада.

Начин на живот и хранене: Бялата златка е дребно, злобно по характер зверче, което денем обикновено изтрезнява, а вечер тръгва на лов за слава, наркотици и балами. Обикновено напада клекшопове и институти, но ако срещне съпротива, бяга да се скрие под някоя близка маса.

Храни се основно с фъстъци и отлежало уиски, но за пред хората лъже, че предпочитала руска водка. Не отказва и турска баклава.

Размножаване:Размножава се рядко, като за целта ходи обикновено във Варадеро. Съчетава инстинктите си за продължение на рода с проучване опита на местните комунисти. За момента няма достатъчно сведения дали се размножава, ако не е на свобода, но зоолозите се надяват в най-скоро време да разполагат с повече данни по въпроса.

Врагове:Естествен враг й е Бистришкият тигър, който не може да я търпи, понеже го излагала пред Европа. За него обаче тя е прекалено дребна плячка, ето защо понякога съжителстват безпрепятствено на една и съща територия.

Конкурент й е бургаската патриотична невестулка, с която споделят една и съща потенциална плячка. Много учени смятат, че някога тези две животни са били един и същи вид, но в процеса на политическа еволюция са се отделили и са образували нови клонове.

В миналото доста се е писало за враждата между бялата златка и турския язовец, но до момента не са открити никакви доказателства за това. Вярно, при среща двете животни съскат едно срещу друго, но това е често срещан навик на всички представители на семейството. На практика обаче не е регистрирано нито едно ухапване досега.

Полза за народното стопанство: Никаква.

Начин на лов:Бялата златка се лови основно по два начина – с ловно оръжие малък калибър или с капани. Когато се ползва пушка, важното е да се целите в главата – там животното е най-уязвимо. Тя се откроява ясно, понеже е бяла и оттам идва и наименованието на вида. Впрочем, напоследък някои ловци решиха, че не си струва да си хабят патроните и бият златки направо с крошета.

Другият начин е използването на капан, в който се слагат пари. Противно на широко разпространеното мнение, че бялата златка се нахвърля само на рубли, опитът на стари политически стратези показва, че тя еднакво силно е привлечена и от долари, и от турски лири – важното е да са повече. На околните дървета се поставят камери да снимат, понеже иначе животинчето се опитва да избяга от капана и твърди, че това били инсинуации. Ако не успее да се освободи, зверчето почва пронизително да пищи, че било несправедливо нарочено за вредно и така събира наоколо събратята си, което пък дава допълнителен шанс на ловеца.

Поради някакво необяснимо недоразумение бялата златка е защитен вид, което й позволява да прави много пакости. Очаква се в скоро време това да бъде коригирано.

По-голямата част от хората не я обичат, понеже с поведението си много силно им напомняла за едни други кафяви зверчета от миналото, които също така обикаляли вечерните улици на Германия и вършели поразии, докато накрая събратята им от същото семейство не ги заклали една нощ с дълги ножове.

Все пак обаче се чуват и гласове в защита на бялата златка, твърдящи, че тя е един заплашен от изчезване вид и трябва да запазим поне няколко екземпляра за потомците, които ще искат да я видят на живо. Затова се предлага най-добре развитите екземпляри да бъдат уловени и изпратени в Сибир, където има идеални условия за тях – или поне така се предполага, понеже все ги тегли нататък. Единственото притеснение е да не избягат и те като тигърчетата на Путин в Китай, понеже там със сигурност няма да оцелеят.

И тогава кой ще оправи света?
Прочетете повече

Политиката не е за всеки

Уважаеми сънародници,

Както вече знаете, вчера в село Горно Нанадолнище се е случил инцидент. В тази връзка на нашата агенция „Крушката си има опашка“ бе възложено да анализира ситуацията и да излезе пред обществото със съответните изводи.

Ние обаче, за да не объркаме пак нещо, решихме просто да публикуваме събраната до момента информация, а нека всеки сам решава, кой крив, кой прав. И така:

БТА: Вчера, малко след полунощ, неизвестни лица са проникнали в двора на дядо Вълко от Горно Нанадолнище и са се опитали да му оберат ябълката. След няколко предупреждения на нелитературен език старецът е произвел изстрел със законно притежаваното от него чифте и е улучил единия от нарушителите. В момента се води следствие.

CNN: Отново инцидент в България! Неизвестни лица, за които се предполага, че са бежанци, са били подложени на обстрел, докато са прескачали току-що ремонтирана ограда. За момента не е известно дали сред тях е имало жени и деца. Един от бежанците е улучен, не разполагаме с информация за състоянието му. Премиерът на страната тази сутрин прекрати всичките си текущи ангажименти и отлетя към мястото на събитието.

ТАСС: Пак кръв в братска славянска страна! Ние всички помним какви добри хора бяха българите навремето, как ни посрещаха по Черноморието… Но след влизането на страната в НАТО от това няма и помен – сега всички там са въоръжени и се гърмят един друг като зайци. Правителството на Русия следи внимателно събитията в региона, понеже точно над селото минават пътнически полети и после да не каже пак някой, че с наше оръжие…

БЧТЧС (Българска частна телевизия с чужд собственик): Връщаме се пак към темата на деня – обстрелът, на който са били подложени бежанци в село Горно Нанадолнище в опита си да се сдобият с някаква храна. По наши сведения, не е имало никакви предупредителни изстрели, а интегрираната система за наблюдение „Мурджо“ не е засякла нищо. Хората тук са уплашени и вече не смеят нощем да излязат от домовете си…

Ген. Ананас Ананасов, председател на комисията по Вътрешна несигурност: Абе какво да ви кажа – пак станахме за срам пред света. Разбирам някой да нахлуе с танкове през границата – тогава може и да гръмнеш предупредително с пистолета във въздуха… Обаче това село е на сто километра навътре – каква опасност? Така само ще прогоним и последните чужденци, решили да оставят някой лев в бедната ни страна. Ето, ние навремето показахме как се прави – той ти взема ТЕЦ-овете, ти му изкупуваш енергията на завишени цени – да разберат колко е широка българската душа. Хората още ни споменават… Оставки трябва да валят сега – като се почне от министъра на строителството, който е разрешил да се издигне тази ограда около двора на дядо Вълко, и се стигне чак до оня Мурджо, който не е пожелал да лае. Иначе все ще си ходим несигурни.

БХК: Отвратени сме до дъното на душата си от поредното погазване на човешките права и евроатлантически ценности! Влязъл човек в двора ти – ами посрещни го с хляб и сол, както си му е редът, сипи му една ракия, а накрая му напълни една чанта с ябълки – да те споменава с добро. Не, ние няма да оставим нещата така – ще заведем дело в Страсбург срещу убиеца и неговият съучастник – кучето Мурджо, което с безотговорното си поведение е провокирало…

Жоро Мауриньото, треньор на „Бистришките лъвове“: Обадиха се значи и нашият човек заряза двустранната игра, хвърли екипа, облече костюм, качи се на правителствения хеликоптер и отлетя за онова село. Акълът ми не стига кого ще сложа в нападение на неговото място, май ще се откажем от мача с ЦСКА…

Дядо Вълко от Горно Нанадолнище: Ставам аз значи посред нощ да ида до нужника и гледам – влезли там двама да ми берат ябълката. Викам им – „абе, ваш’та“… Какво? Аз малко недочувам с това ухо, говори на другото… А, да – викам – не бива това, това са си моите ябълки – ако толкова ви се е прияло – да сте си поискали… А в двора ми се влиза през портата и денем. А те хукнаха и аз… Какво, да ме е страх, че мога да ги убия ли? Ами – аз чифтето го пълня с морска сол и се целя една педя под кръста… Е, спиш после известно време по корем, но минава… Кои били хората? Как кои – селските пияндета Иван и Мето бяха, кой друг… Свършили мезето за мастиката посред нощ. Какви жени и деца, какви пет лева… Бежанци ли? Е, Мето може и да е бежанец, жена му през ден го гони с точилката… Не, не – други нямаше. Как са сега ли? Ходих да ги видя – Иван не смее да седне и си гони махмурлука прав, нищо друго им няма. А защо тогава е гръмнала цяла Европа за случая ли? Не знам – вие сте по-учени, кажете…

Политика е това, сложно нещо.

Прочетете повече

В тунела

…Уважаеми дами и господа, за момент ще прекъснем нашата предизборна дискусия на тема „Трай, коньо, за зелена трева“ и ще включим нашия парламентарен репортер Мунчо, който иска да ни съобщи за извънредно събитие. Мунчо, в ефир си!

– Тук се случи голяма трагедия, драги телезрители! В тунела, в края на който не се вижда светлина вече двадесет и пет години, се получи верижна катастрофа – сблъскаха се интересите на повече от тридесет депутати. Ако се вслушате, сами може да чуете стоновете зад гърба ми…

– Мунчо, а има ли пострадали?

– Със сигурност! В момента представители на Комисията по етика са оградили мястото и не пускат никого, но видях да изкарват на носилки няколко човека. Единият пъшкаше много силно и повтаряше: „Господи, да изпусна толкова пари!“

– Да, очевидно е било страшно… А какви интереси са се сблъскали, как точно е станало?

– По първоначални непотвърдени данни, най-напред е бил някакъв малък служебен интерес на някаква партийка. Влизайки в тунела обаче, той явно е забелязал нещо нередно и се опитал рязко да спре. В този момент върху него е връхлетял голям партиен интерес, ударил се е в малкия, завъртял се е и препречил пътя. Веднага след това един след друг върху тях са се нанизали няколко десетки лични интереси от различен вид.

– А знае ли се какво е накарало първия интерес да спре така внезапно?

– Не, в момента специалистите изясняват. Версиите са две – или е имало някаква мъгла в обещанията, или обратното – медийното затъмнение рязко се е вдигнало. Предстои експертиза.

– А възможно ли е просто отделните интереси да са се движели прекалено устремено?

– Е, знаете как е у нас… Възможно е, естествено, но никой няма да си признае. Още повече, че на такива места не се слагат камери, пък и осветлението е слабо – по разбираеми причини.

– Мунчо, моля те – опитай се да вземеш интервю от някой очевидец, а ние междувременно ще се върнем в студиото. И така, господа – какво мислите за поредната трагедия в нашия парламент?

– Ами аз… Според мен за всичко са виновни младите. Нямат още елементарни умения, а искат да изпреварят по-опитните си колеги. Мисля, че не е лошо да ги задължим през първата година да носят знак „Млад депутат“. Един вид като го видиш, да намалиш малко сумата на комисионната.

– Не съм съгласен, колега! Аз мисля, че по-рискови са възрастните депутати. Не искам да обиждам никого – и ние ще станем такива, ако има кой да ни избира дотогава, но съгласете се – ръцете му треперят, не може да върви, дето се вика, не помни какво е ял на закуска, но седи там, на банката в парламента – сакън да не изпусне кокала. И особено в условията на влошена видимост, когато бързите рефлекси са особено важни… Не, трябва да въведем правило – всички депутати в пенсионна възраст веднъж годишно да минават на контролен преглед и да се проверява помнят ли си номерата на сметките в Швейцария наизуст. Ако не – съжалявам. Нека си коват законите там, но да не се месят в основното движение. Не съм ли прав?

– Абе и двамата сте малко крайни. Какво ще кажат Европа и задокеанските ни приятели? Дискриминация по възраст – един може да взема пари под масата, друг не. Всички народни избраници са равни и всеки има право не само на служебен, но и на личен интерес. Но за да се намали риска от подобни произшествия, предлагам да поставим допълнително ограничение – да намалим сумата на разрешените комисионни от 80 на 70 хиляди евро. Мисля, че подобно решение е справедливо спрямо всички.

– Господа, извинете, но включваме отново нашия парламентарен репортер. Мунчо, кой е твоят събеседник?

– До мен е депутатът Иванов, който е бил в центъра на сблъсъка. Господин Иванов, вярно ли е, че сте се юркали като луди?

– Не, естествено! Движехме се полека, както винаги – и дори непрекъснато се оглеждахме. Обаче в един момент замириса на нещо – на далавера ли, на пари ли – не можах да определя. Но ми се стори, че пътят е настлан с някакви зелени хартийки – опитах се да спра, но не успях. Колегите споделят същото. Обаче беше страшно – за пръв път виждам толкова интереси, наблъскани на едно място. Дано да няма жертви.

– Колежке, това е от нас. Сега мястото бързо се разчиства, за да не останат следи от произшествието, които да предизвикат нови сблъсъци или – не дай, боже – намеса на прокуратурата.

– Благодаря ти, Мунчо. Е, господа – докога ще я караме така? Дадохме толкова пари за камери в избирателните секции да прекратим купуването на депутатски места, а мине се не мине седмица – и Главният прокурор иска имунитета на някого. Кой ще ни пусне такива в Шенген? И там вземат комисиони хората, но любезно, културно, дават си път един на друг, никой не ти бибипка зад гърба – „какво зяпаш бе, вземай парите и бягай“. А ние?

Събеседниците й мълчаха, понеже всеки осъзнаваше, колко много има да учим още от Европа.

Но се надяваха да наваксаме бързо.

Прочетете повече

Един ден от живота на кандидата за общински съветник

7:00 – Събуждане, измиване на очите и обличане (Заб.: Да стана по-рано, за да не грабне пак брат ми служебния костюм.)

7:30 – Закуска на двора под черешата – хляб и шпеков салам. До мен да има отворен вестник, за да видят хората колко съм умен. За всеки случай вестникът да е без картинки на голи мацки.

8:00 – Обиколка из махалата. Погалване на няколко чаавета по главичките. Обещание да ги изучим и да станат професори. (Заб. Да си пазя ролекса, да не стане като миналата седмица.)

9:00 – Среща с избирателите в кръчмата. Черпене на всички по една малка мастика менте и раздаване на контрабандни цигари. Обещаване да вдигнем помощите.

9:30 – Приемане на заявления за включване в частното ни енерго. По случай изборите – двадесет процента отстъпка от цената на електромера.

10:00 – Тържествено откриване на есенната незаконна сеч в гората. Ромки в пъстри носии, рязане на лента. Бой на горския, за да е хаирлия годината.

12:00 – Обяд в селската кръчма – кебапчета и бира, за да видят хората, че кандидатът им не е случаен човек. Отново раздаване на контрабандни цигари.

13:00 – Среща с младежта и връчване на купени шофьорски книжки. Авторали с палене на гуми около кметството.

14:30 – Тържествено монтиране на нови пет тонколони в махалата, за да може всички в селото да празнуват заедно с нас. (Заб.: Да се обадя на военните, понеже предишния път, като ги усилихме докрай, хората помислили, че ни нападат руски изтребители. Пак добре, че нямаше какво да вдигнем във въздуха, че иначе – стана тя…)

15:30 – Бой на журналисти. По възможност – не по главите, понеже там им е слабото място и се сърдят. Евентуално чупене на камери.

16:00 – Гостуване в полицията. Изтъкване, че „за кокошка (пардон – за журналист) няма прошка, за милиони няма закони“. Обяснение, че онези сами са се набили в навалицата.

17:00 – Интервю пред медиите. Да се спомене, че „аз не съм такова момче“, а също и за оня грък, дето орел пуснал костенурка на главата му. Вероятно раните на журналистите са получени по същия начин. (Заб.: Ако има камери, да се покаже пред тях костенурката – тя стои под едно корито на двора.) Обясняване защо имам десет присъди – за всичко са виновни политическите ни противници, понеже оставят вещи без надзор, а и бягат прекалено бавно, когато ги гоня. Обещание да не правя повече така.

17:30 – Прегръдка и снимка с адвокатката ни от БХК пред множеството. Тя да говори там за какви беше ценности, а аз да кимам с глава и да въздишам тежко.

18:00 – Накрая пред медиите – покъртителната история на Минка, разказана от самата нея – как я подмамили да отиде в чужбина да мие чинии, но вместо да я продадат в някой публичен дом, наистина я пратили в един ресторант да чисти съдовете. Рев на цялата рода за излъганото момиче.

19:00 – Среща с екипа ми. Последно предупреждение към Санди Водката да се прекръсти на Санди Рома, иначе да отива в „Атака“. Ние държим на нашите си ценности.

20:00 – Участие в журито на конкурса „Мис Бубамара“ 2015. Да си нося бяла котка и черен котарак. Отново по едно менте за всички в кръчмата. Публично обещание, че на мястото на съборените незаконни къщи ще построим небостъргач с подземен паркинг, пардон – конюшня. Естествено – с общински средства и в него ще настаним цялата махала. Също така – обещание, че ще купим нова мечка на Киро, понеже старата я взели в Белица. Да се подчертае, че и за в бъдеще ще се грижим за препитанието на хората.

21:30 – Малко бой между отделните кланове, за да поддържат форма. Да ми нагласят една маса да се крия под нея.

23:00 – Накрая – викане на Спешна помощ да превърже пострадалите. Ако не дойдат до десет минути – бой и на тях.

После – музика и танци в махалата до зори. Да се усилят новите колони докрай, за да разберат всички, че сме голяма работа. Ако дойдат полицаи – пак бой, но първо да им се вземат пищовите, да не стане някой сакатлък.

Междувременно да говоря с комшията да ожени дъщеря си – на четиринадесет години е вече и до следващите избори ще презрее съвсем. А така – от сватбата – направо пред урните. Ние ще поемем масрафа на човека, а младите ще ги пратим за една седмица на морето – то сега там има намаление, тъкмо да спестим някой лев от партийната каса.

… И най-важното, да не забравя да кажа да напишат на няколко места в селото предизборния ни лозунг – преписахме го от една стара монета, но и сега е актуален:

„Боже, пази България!“

Прочетете повече

Разни хора, разни идеали

Седя в кръчмата, пия мастика и се чудя – да чакам ли още писмо от шефа – или да се присламча към бежанците и полека, полека – към Германия?

… Имах си аз работа – пасях биволите на Кольо Ятака, дето всичко в селото е негово. Преди Десети ноември той все разправяше как носил кебапчета и баници на партизаните, че и дамаджана с боза даже (понеже те алкохол не пиели, били аскети). Така ли е било – не зная – но стана председател на стопанството. После обаче времената се смениха и Кольо взе да разказва как носил тайно пица на гладуващите в „Града на истината“, а Иван Костов със сълзи на очи го молел за още малко кетчуп или горчица. Изглежда е било вярно, понеже после се завъртяха едни заменки, едни приватизации – и всичката техника на стопанството отиде у Кольови, земята на двадесет километра около селото се оказа негова, а той самият кмет.

След това пък научихме, че той пращал и колети в Мадрид – къде варена кокошчица, къде малко домашно сиренце – та благодарение на това царят не умрял от глад…

Обаче водачът на стадото – един як бивол на име Сергей – се напъха в гьола и три часа не иска да излезе. Мисля си – ще вземе да хване някоя пневмония този и после лекарствата му ще ги удържат от моята заплата. И викам – Серго, стига си киснал във водата като някакъв хидроинженер, излизай вече! Само за това, че си до шия в калта, никой няма да ти даде милиони!

Обаче ме чули, разказали на когото трябва и за хатъра на коалиционния партньор бай Кольо ме изгони.

А на село работа – никаква. И нали знаете – когато човек не може и патките да пасе, обикновено се захваща с политика.

Основаха една нова партия – „Граждани за европейско развитие на България“. Отидох в пощата, завъртях един телефон в града и питам – а селяни приемате ли? Няма проблем, отговориха ми – ти да не мислиш, че ние сме парижани? Но така сме го кръстили, че е по-престижно. Идвай!

Отидох, записах се, клех се пред портрета на някакво оперено момче, че споделям какви беше там ценности и после се върнах на село да агитирам за изборите. Не е лека работа, да ви кажа, но нали трябва да се яде?

Ходих от къща на къща и разлайвах кучетата, а едно даже ме ухапа, сигурно съм му миришел прекалено европейски. Но хората ме изслушваха, кимаха и се съгласяваха с мен, че от това няма накъде по-зле и обещаваха да гласуват за нас (впоследствие се оказа, че има, но тогава те още не знаеха). Е, вярно – биха ме, но само два пъти – и то все заклети комунисти. Обаче нашите спечелиха, бай Кольо веднага прекръсти водача на стадото биволи „Бойко“ (як бил като него, а рогата му все към Европа сочели) и разказа как навремето носил вода на лидера ни да гаси пожарите – и го оставиха да си кметува. За мен обаче от града дойде изрично нареждане – да му се намери работа на човека – и по-лека, че след толкова тичане по изборите – изморил се е.

Кани ме при себе си кметът и вика – Пенчо, абе имаме тука един проект за развитие на малките и средните тъпанари, защо не го оглавиш? Европа дава парите, а ти само ще си седиш на бюрото и ще получаваш заплата.

Усъмних се дали съм достатъчно компетентен, но бай Кольо ме успокои – а-а, разбираш ги ти тези работи, от теб в селото по-голям тъпанар няма. Съгласих се и приех.

Дадоха ми стая и компютър с инсталирани игри на него и ме оставиха да работя. Обаче – компютърът ми десктоп, а на колегите – лаптопи. Икономисвали средства и затова.

Да, но вечер колегите затварят лаптопа и си тръгват да в къщи да си доиграят (пардон – да си доработят) там – а аз не мога. Трябва да чакам до следващия ден да разбера умрял ли е онзи дракон, или се налага да го гръмна пак. Отделно – друго си е да минеш през село с лаптопа, да видят всички какъв началник си.

Сто пъти го молих бай Кольо – не ще. Тогава написах писмо на лидера ни, онова опереното момче, и попитах – за разни магистрали давате милиони на километър, а хиляда лева за лаптоп на Пенчо, дето го ухапа кучето за партията – няма? Той още не ми е отговорил, но то сега и неговите грижи не са малко – строи народът и всички на него чакат да пререже лентата.

И затова вечер след работа отивам в кръчмата, пия мастика и се чудя – да го чакам ли още този лаптоп, или да тръгвам към Германия? Така де, то сигурно и на Меркел й трябват хора да ходят да агитират по селата.

Само да науча езика и съм готов.

Прочетете повече

Десет малки дръвчета

Ако някога попаднете в компанията на специалист по Човешки ресурси и той или тя е на по-малко от четиридесет години, твърде вероятно е да чуете разсъждения на тема професионална реализация, гарнирани с поне дузина полезни съвети. Тъй като обаче тези съвети не са плод на собствен опит или наблюдения, а всички от младата генерация в бранша четат едни и същи източници, мога приблизително да отгатна какво ще съдържат те – вписване в колектива, споделяне на корпоративните ценности, стремеж към самоусъвършенстване, преданост към компанията и т.н. Тоест, следвайки подобни указания, на вас не само ви е гарантирано работното място, но и се предполага – макар и понякога бавен – но сигурен кариерен растеж.

Има обаче една малка подробност – оригиналните съвети са давани в западната част на Европа, САЩ, Япония или други подобни места, а се предполага да работят и у нас. Аз лично, като един стар циник, малко се съмнявам. Впрочем, не малко, понеже има едно нещо, наречено „морал в бизнеса“. Има го на гореизброените места, у нас е по-скоро рядкост. И остави това, по-страшното е друго – по-рано се смяташе, че моралът в бизнеса е характеристика на компанията. Сега все по-често се оказва почти географско понятие – една и съща западноевропейска компания се държи доста прилично „у дома“ – и откровено варварски в дъщерното си предприятие в България. Защо се получава така е предмет на дълга и крайно неласкава статия за психологията на българина, която може би някога ще напиша, но не сега.

А що се отнася до бизнеса, чисто българска собственост, там нещата са далеч по-зле….

…След месец фирма „Европа Импекс Инженеринг“ щеше да навърши точно петнадесет години от създаването си. Собственикът й, господин Панчо Паничков, още не можеше да възприеме колко бързо лети времето – сякаш бе вчера, когато получи първото куфарче и указания как точно да се извърши приватизацията. После имаше периоди на необявен фалит и изхвърляне на хора на улицата, след това – възстановяване на връзките с някогашните партньори, изплащане в десеторен размер на съдържанието на куфарчето… Но годините си минаваха, предприятието поддържаше ниски цени и приемливо качество и контрагентите в чужбина бяха доволни.

И постепенно господин Паничков започна да гледа на себе си като на човек с определена мисия, неслучайно изпратен от Бог тук на земята. Освен че даваше хляб на петстотин души (преди приватизацията в завода работеха две хиляди), той активно участваше в живота на града и помагаше на когото може – построи нова чешмичка в парка, купи екипи на местния футболен отбор, дори подари два акордеона на училището, което с толкова мъки завърши навремето. Тоест, той осъзнаваше дълга си на Меценат, но си даваше и сметка, че това са малко банални неща.

А за юбилея на фирмата щеше да дойде самият… сещате се кой, да присъстват представители на медиите, целият град говореше за това. И господин Паничков разбираше, че тук само с един празничен маратон и банкет няма как да минеш, пък и Оня щеше да поиска да среже някоя лентичка пред камерите… И затова той свика екипа си да направи атака на мозъчния щурм и да роди някоя идея, по-така като за случая.

Идеи имаше бол – като се почне от това да се построи паметник на собственика в двора (за миг Паничков се изкуши, но после си даде сметка колко ще се обиди Оня, като открива чужд паметник и отказа), като се мине през разни огромни часовници с логото на фирмата (десет метра в диаметър, а вместо цифри – снимки на членовете на Борда на директорите), поход в Балкана срещу глада по света и малоумието у нас и т.н. И когато господин Паничков вече се бе уморил да маха отрицателно с ръка, думата взе Камелия (знаете я Камелия – дето едновременно е маркетинг мениджър, главна доносница и любовница на господин Паничков. По негови думи пред приятели, в две от трите неща била много добра, а и маркетинга щяла да научи някой ден, младо било още момичето).

Та тя се сети, че зад фабриката има едно пустеещо място, където се гонят бездомните кучета и мирише на лошо. Нейното предложение бе – там, със съгласието на общината, „Европа Импекс Инженеринг“ да изгради малък парк. Колко му е – ще подравнят земята, ще направят алеи, а после – тук тя направи многозначителна пауза, за да подсили ефекта от думите си – всеки служител на фирмата ще посади по едно дръвче. Първото –самият господин Паничков заедно с Онзи, пред камерите. После – всеки по реда си, до последната чистачка. Всичко това ще бъде широко отразено в медиите и вероятно ще получат и награда за „най-зелена“ фирма, което в очите на западните партньори изобщо не е без значение.

Панчо Паничков отново призна пред себе си, че в това момиче има хляб и кимна одобрително с глава. Но после уточни – Камелия, идеята ти се приема, но ти отговаряш за цялостната организация. И вижте там – няма да садим сливи или круши – обадете се нашите партньори във Франция, да намерят там някакви по-специални дръвчета, няма тука да правим селски работи я. Да е нещо, което хем лесно се прихваща, хем звучи екзотично. Решено, хайде да отиваме да работим.

Кметът, естествено, одобри идеята и дори намекна коя фирма щяла да се справи най-добре – тази на баджанака му. Дойде тежка строителна техника, кучетата уплашени избягаха, а мястото беше подравнено, оформено и дори вече обявено за бъдещия парк „Европа“, изграден с любезното спонсорство на господин Паничков. В същото време французите предложиха съответния доставчик, хората изпратиха оферта и Камелия одобри едни дръвчета с труднопроизносимо име, но подходящи за садене по нашите географски ширини.

На Онзи му оправиха самолета и той потвърди идването си, като постави единствено условие да имало повече девойки в национални носии, за да изпъкнел по-добре. Медиите на свой ред се заклеха, че със сигурност щял да изпъкне.

Реклами за предстоящото събитие бяха разлепени из целия град, като особено се подчертаваше връзката на Човека с Природата – всеки служител на „Европа Импекс Инженеринг“ щял да поеме шефство над посаденото от него дръвче, с което още веднъж да се покаже социалната отговорност на компанията и т.н. Дали щеше да го полива или да му води кълвачи, ако се разболее, не беше уточнено.

И ден преди събитието най- накрая дръвчетата пристигнаха, опаковани по подходящ начин и готови за засаждане. Камелия нареди да ги разтоварят направо на мястото (вече имаше охрана), а час по-късно влезе разплакана при господин Панчев.

Значи, казваш – само четиристотин и деветдесет са? – отново попита той и Камелия отново кимна – Ами сега?

Аз се обадих до „Паркове и градини“, но там и не са чували за подобно нещо. Предложиха ни…

Не ме интересува какво са предложили. Представи си – цял парк красиви, изискани европейски дървета – и в края десет трънкосливки. Как пък не.

Ами тогава десет човека просто трябва да си останат в къщи и да не идват. Ще кажем, че са болни.

Никой не може да боледува, когато фирмата, която му дава хляба, празнува петнадесетгодишнина! – изрева господин Паничков – Живи, умрели – тука!

Обаче десет дръвчета не стигат и…

И ще станем за смях, да. А после върви и убеждавай някого, че сме социално отговорни. А и представители на контрагентите ще има – и какво ще си кажат? Те едни дръвчета за празника си не можаха да осигурят, а ти чакай от тях продукция навреме. Не става.

Но аз наистина не знам какво друго може да се направи…

Е, затова си само мениджър още. Аз пък знам – и господин Паничков включи телефона си и избра номера на отдел „Човешки ресурси“ – Костова, аз съм. Искам още днес да освободиш десет души – виж там, да не са от най-ценните, кои ще са от останалите – няма значение. Заповедите ще ги напишеш с вчерашна дата и ще ми ги донесеш за подпис веднага за подпис. По взаимно съгласие или съкращение на щата, ти прецени според хората. Хайде, по-бързо, че няма време. Това е с приоритет, другите задачи ги остави за след празника. Давай!

И същия ден десет души разбраха, че остават без работа, поради „производствена необходимост“. Уж и в колектива се бяха вписали, и фирмените ценности споделяха, и да се самоусъвършенстват се опитваха – но какво да правиш, французите бяха пратили десет дръвчета по-малко. Съдба.

Празникът мина много тържествено, Онзи присъства и каза няколко думи за европейското бъдеще на България. Дори накрая се снима с господин Паничков и Камелия, нищо че последната беше с къса поличка, а не с народна носия. А после имаше банкет, на който известни шоумени имитираха други шоумени и пяха чалга. Изобщо, беше много весело.

А дръвчетата наистина се прихванаха добре, а понеже наближаваха избори, паркът бе завършен в рекордно кратки срокове. И често сядайки на пейките му, пенсионерите споделяха помежду си какъв късмет е за града им да се роди в него Панчо Паничков. Справедлив, принципен – и най-вече, мислещ за съгражданите си.

Както казват сега по телевизията – социално отговорен.

( Статията е по действителен случай, за наше щастие – в Русия /онази същата, по която въздишат редица хора по форумите и ни я дават за пример/. Но не виждам никакви причини да не може да се случи и у нас.

Дано греша.)
Прочетете повече

Полети насън и наяве

– …Значи за Британия пишете – да се взривят два влака и да се разоре тревата на „Олд Трафорд“. Впрочем, да се преместят и стрелките на Биг Бен половин час назад, за да им се смеят туристите – шефът на ИД отпи малко шербет и се облегна назад. – Коя е следващата държава в списъка?

– България. Обаче те още не са ни бомбардирали.

– Не са, понеже нямат самолети. Обаче като си ремонтират онези шестте МИГ-а, като им сложат по една ракета… Аллах да ни е на помощ. Значи, на тях ще им отвлечем премиера и ще поискаме десет милиона долара откуп.

– Че то за него никой и десет лева няма да даде…

– Ще дадат, ще дадат – те си го обичат, пък и той е символ на културата и интелигентността на нацията им. А освен това ако нещо се случи с него, ще изпаднат в перманентна правителствена криза. Кажи на групата на Ахмед да се готви. Кой е следващият в списъка…?

Месец по-късно всичко бе готово. Планът за отвличането беше прост като непресукан конец – групата на Ахмед ще замени хората от правителствения авиоотряд и ще отклони „Фалкон“-а към Сирия, а там премиерът и екипът му ще карат на фурми и пилаф, докато откупът бъде платен.

Понеже хората на Ахмед бяха доста мургавички, той специално ходи на Бачковския манастир и купи от циганите два буркана от прословутото белило, с което от всяко Айше става Анджелина Джоли. Човекът, който му го продаде, твърдеше, че веднъж погрешка вместо дъщерята намазал мечката и после му я взели за рекламата на „Кока-Кола“.

Хората от екипа се намазаха няколко пъти с белилото и заприличаха на анемични зомбита (то не че има други де, но станаха почти тебеширено бели). Хасан си купи адаптиран наръчник по летене.

Екипът от авиоотряда пиеше кафето си на летището, когато в стаята влезе Ахмед, маскиран като калинка от министерството.

– Шефът ме праща да ви кажа, че се отказва да лети до Разград да открива новите тоалетни на „Лудогорец Арена“. Имал нещо проблем с простатата и го било страх да не се изложи. Каза, че вие сте свободни, а аз сега ще се обадя и на Андреа Бочели да отменя концерта.

Екипът радостно хукна навън, а хората на Ахмед безпрепятствено се качиха във „Фалкон“-а. Малко по-късно пристигна и премиерът със свитата си. Седнаха по местата, Хасан сложи на коленете си наръчника и самолетът излетя така, че в Москва един генерал погледна данните от сателита и промърмори:

– Мискините му с мискини – и тези са взели „Раптори“ от американците, а се правят на братушки…

Премиерът направо потъна в креслото и се обърна към мъжа до него:

– Цецо, да кажеш на Румито да сложат малко камери тука, гледай го как кара този! Да ги вържат за балони и да снимат – който излита с повече от петдесет километра в час – книжката на трупчета. В чертите на града сме още, ще вземе да изскочи някой на пътя ни…

В този момент Ахмед обяви на всички, че са отвлечени. Премиерът обаче не се впечатли особено, каза му да се разбере с големите началници и се загледа през прозореца. В същото време единият двигател на самолета спря.

– Абе, някой провери ли дали самолетът е зареден с гориво? – провикна се Ахмед.

Екипът му поклати глави – не, но вероятно такава е била волята на Аллаха. Междувременно спря и вторият двигател.

Насочи носа надолу и кацай – изкрещя Ахмед на Хасан. – Там има някакво шосе.

– Олеле, магистралата ми! – скочи премиерът, но видял дулото на автомата, седна обратно. – Добре де, където две асфалтирания, там и три.

Самолетът кацна на едно странично отклонение и Ахмед излъчи съобщение, че държи заложници и ако не… Контактът с похитителите пое същото онова „Руми“, което, за да ги успокои и отвлече вниманието им, започна да разказва за новия си план за борбата с престъпността и трафика на хора. След като я послуша десетина минути, Ахмед вече бе готов да избие и заложниците, и другарите си, и да се самоубие накрая. Терористите рядко ходят на пресконференции и нямат необходимата закалка.

В същия момент обаче от близките храсти изскочиха стотина нелегални емигранти и се загледаха напрегнато към самолета.

– Ама това е Ахмед, бе! – извика единият. – Дето ни запали къщите. Дръжте го!

Когато дойде полицията, Ахмед и екипът му отдавна вече бяха на едно друго място, където текат реки от мед и масло, а бреговете им са от пилаф.

…И така, благодарение на професионалните действия на нашите спецслужби – редеше монотонно Румито и показваше от коя страна да я снимат, за да бъде профилът й по-изразителен – правителството начело с премиера бе спасено и от утре ще продължи всеотдайната си работа за благото на народа, който го е избрал…

А народът пред телевизионните екрани въздъхна. Дали беше от облекчение или от нещо друго, така и не се разбра.

Прочетете повече

Пешо решава да умре

В неделя вечерта Пешо реши, че не си струва да живее повече.

…Два дни по-рано, малко преди края на работното време, собственикът на фирмата го извика и обясни, че световната финансова криза се завръщала, доларът падал, рублата – още повече, положението на финансовите пазари било международно и изобщо – от понеделник Пешо щял да работи по дванадесет часа вместо по осем. На наивния въпрос дали ще му се плаща извънреден труд, нашият човек получи отговор под формата на презрителен смях и въпрос – абе, това тук да не ти е Германия? Той не знае ли, че цената на тока за индустрията се повишава? (Тук собственикът се опита на не гледа към новото си порше на двора). Никакво доплащане, просто допълнителните часове ще се записват в една тетрадка и евентуално след две-три години, ако няма много работа, ще му дадат да си ги ползва. Ако не е съгласен – молбата за напускане и – през портала. И Пешо тъжно кимна.

…В събота дъщеря му се оплака – тате, батко пак ми е взел гримовете! Пешо се опита да поговори със сина си по мъжки, но не се получи – момчето директно го попита – той виждал ли е да поканят инженер в някое телевизионно шоу? А да почива на Хавайските острови? Затова – извинявай, тате, но предпочитам да съм гей. Не се сърди – стандартът е друг. И почна да си оправя очната линия.

Пешо излезе разтреперан и се сблъска с дъщеря си – бързала, понеже гаджето й я чакало. Пак ли някой келеш, попита той, но момичето го успокои – приятелят й бил сериозен човек, контролирал пласмента на наркотици в целия квартал и дори се говорело, че скоро ще се издигне още повече. Пешо само сви рамене.

А следобед случайно погледна телефона на жена си и видя, че комшията им е записан там като Киро Големия. Отначало Пешо се зачуди – за какво жена му ще звъни на човек, с когото живеят врата до врата, а освен това е по-нисък от мъжа й поне с два пръста? Какво му е голямото? После обаче се сети и реши да умре.

…В понеделник сутринта Пешо не отиде на работа, а се запъти към близката жп линия. Там той легна на релсите и затвори очи. След десетина минути чу шума на идващ влак…

Влакът спря на петдесет метра от него, а машинистът излезе и започна да споменава майката на някого, който пак бил откраднал нафтата. После забеляза Пешо и му каза да не се прави на Ана Каренина, понеже сега локомотивите имали скара отпред и най- много да му счупят нещо. После изрази надежда това да е главата, понеже не му се лежало в затвора заради разни идиоти. Пешо стана, извини се, изтупа дрехите си и се прибра в къщи.

…Два часа по-късно той бе стигнал до моста в края на града. Височината му беше около двадесет метра – повече от достатъчно. В момента обаче двадесетина работници правеха ремонт и не му позволиха да мине.

Искам да се самоубия – обясни Пешо – Аз така, набързо…

Да – и после три дни полиция, медии, разследване… А вече сме закъснели със сроковете и то точно преди изборите. Я си върви в къщи и след месец пак ела. Тогава можеш да скачаш колкото ти душа иска, но в момента – няма как. Хайде, изчезвай, докато не сме те почнали с лопатите…

…Привечер Пешо запали голфа и отиде в близката гора. Извади от багажника въже и малко бидонче, на което да стъпи. После се качи на най-близкото дърво, върза примката и нагласи бидончето. Когато въжето вече беше на шията му, дървото изведнъж се разтресе – двама цигани сечаха дънера. Те обясниха на нашия човек, че пречи на бизнеса и ако толкова му се беси – да отиде в гората отсреща. Тук обаче всичко трябва да е отсечено, натоварено и изнесено до сутринта. После циганите го свалиха от клона, удариха му по един шамар за освестяване и го изгониха.

…Вбесен и отчаян, на връщане Пешо реши да мине по близката магистрала, като влезе в платното срещу движението. Толкова искаше да умре, че му беше все едно, че могат да загинат и невинни хора.

Никой не загина – колите само примигваха и се дърпаха от пътя му, но за сметка на това няколко автомобила го изпревариха в тъмното. От последния дори се показа една рошава глава и се провикна: „Абе, винкел, какво се влачиш със сто километра в час, това да не ти е някоя алея в парка“? Пешо поклати глава и се прибра в къщи.

На следващия ден обаче на врата му се появи малка пъпчица – точно там, където се беше трило въжето. Той отиде на лекар и му дадоха някакъв крем – да се маже три пъти дневно. Пъпката обаче се увеличи. Тогава личният му лекар го прати на хирург.

– А, няма страшно, ще резнем малко и – готово. Не много дълбоко – само колкото плаща Здравната каса, нито милиметър повече. Ти не се страхувай – сега имаме едни нови китайски упойки – нищо няма да усетиш. Пък и екипът ми е от едни млади момчета (старите всички заминаха на работа в чужбина) – огън са, режат, шият и окото им не мигва. Хайде, утре ще те оперираме…

Та така. В сряда на Пешо ще му струваме четиридесет дни.

Прочетете повече