Краят на света се отлага

Всичко започна с това, че смениха охраната на летището – и ако по-рано пазачът бай Стамат си затваряше очите срещу бутилка гроздова, сега дойдоха едни млади момчета, настървени като копои. Пребъркваха ти багажа, сякаш си с максимално рисков профил. И то да речеш, че става дума за „Шарл де Гол“ или „Хийтроу“ – разбирам, а то – едно малко летище на селскостопанската авиация, я има десет декара, я не.

А Рашко си беше приготвил няколко туби с бензин за лични цели и нямаше как да ги изнесе. Ето защо накрая той се реши на отчаян ход – остана до късно, понеже уж трябвало да тества ремонтиран самолет, сложи няколко допълнителни прожектора на крилата и привечер просто излетя. Беше се договорил с баджанака си оня да го чака с москвича на поляната до селото – Рашко каца, дава му бензина и връща малкия АН-2 на летището. Просто, ясно и без свидетели.

Само че точно в този момент излезе силен вятър, плисна дъжд и прожекторите угаснаха. „Няма проблем – помисли си Рашко. – Днес е петък, ще се ориентирам по светлините на селската дискотека.“ Но той не знаеше, че час по-рано от същата тази дискотека бяха изхвърлили Пройчо (уж бил много пиян, а то – само две бутилки мастика) и човекът, обиден, отишъл до трафопоста и прекъснал тока на селото.

Ето защо Рашко не видя нищо и продължи да лети, точно към турската граница.

…Али и Сали пиеха кафето си в специалната стаичка и гледаха колко време остава до края на дежурството им. По едно време Али подуши въздуха и отбеляза:

– Абе, аркадаш, защо си се парфюмирал толкова, че чак миришеш на гювендия?

– Бях при гледачката Фатма – отговори Сали – Предрече ми, че тези дни съм щял да сваля нещо. Мисля след дежурството да прескоча до града, та…

В този миг се разнесе сигналът за тревога и те хукнаха към двата „Фантома“ отпред.

Рашко продължаваше да лети, без да вижда нищо на земята. Не видя дори и двете сенки на изтребители над себе си. Сали включи радиото и няколко пъти бързо повтори на перфектен английски: „Нарушавате въздушното пространство на Турция, моля да се разкарате по най-бързия начин оттук“, а накрая дори спомена майката на неизвестния пилот. Но Рашко английски не разбираше, пък и радиото му бе преработено да лови мачовете по „Дарик“, затова само поклати глава и продължи да търси светлините на дискотеката под себе си.

Тогава Али се спусна , застана малко пред него и с движения на самолета използва международния код, за да попита: „Кьорав ли си бе, серсем със серсем, къде си се юрнал?“

Рашко забеляза как изтребителят пред него се поклаща и си каза, че май „Ан“-ът е по-стабилен в лошо време и какво толкова го хвалят това американско качество? И продължи пътя си към Истанбул.

…Десет минути по-късно Давутоглу събуди по телефона Бойко Борисов:

– Аркадаш, ваш самолет нахлу във въздушното ни пространство и лети към столицата…

– Стига бе – прозина се Бойко – Ние нямаме изтребители и бомбардировачи. Не е наш.

– Абе те са го идентифицирали като селскостопански, но под крилата му има някакви контейнери…Ами ако са бомби?

– Пуснете там кучето да ги подуши – предложи Бойко. – Извинявай, ама след оня „Су“ вие направо се побъркахте и само нападения ви се привиждат. А ако кучето почне да лае на бомба, свалете самолета някъде из полето и кажете, че са били извънземните. Айде, лека нощ, че утре ще ставам рано да правя бюджета…

Докато Давутоглу говореше по телефона с дежурния в Главния щаб на НАТО, трети „Фантом“ излетя, а до пилота, вързано с дебел колан, седеше специално обученото куче Таркан. Само че още щом се подаде навън под дъжда и вятъра, то почна да лае бясно и отказа да излезе.

– Кучето потвърди – докладва пилотът – усети миризмата още от нашата кабина.

– Кучето потвърди – повтори началникът на ВВС на Турция по телефона на Давутоглу и нареди зенитната артилерия да се приведе в бойна готовност и да излетят още десет изтребителя.

– Кучето потвърди – въздъхна турският премиер, а Ердоган и дежурния в НАТО свиха рамене – Сваляме го.

И Сали натисна спусъка.

Но макар и прострелян, поради изключително устойчивата си конструкция „Ан“-ът падна плавно на земята, а Рашко се оказа в една купа сено. Беше невредим, но после дойдоха враждебно настроените собственици на сеното и го набиха. Все пак той успя да си вземе тубите с крадения бензин, присламчи се към една група мигранти и се прибра у нас. Вярно, бензинът отиде за подкуп на граничарите, но когато руснаците научиха за инцидента, лично посланикът им подари на Рашко два кашона водка и го покани на безплатна почивка в Крим – когато пак пуснат тока.

Е, за пред света имаше и санкции – написаха там по една двойка на турските студенти у нас, но когато хората си платиха, им я поправиха.

И светът беше спасен.

Link to original:

Краят на света се отлага

Зов за помощ

Мили хора,

Обръщам се към вас като последна възможност с надеждата да проявите доброта и съпричастност, така характерни за обикновения българин. Сполетя ни голямо нещастие, което може да се случи на всеки, и в момента сме в безизходица.

На последните парламентарни избори съпругът ми Кольо Ахмаков стана депутат. Дето се вика, още не се бяхме нарадвали като хората, и той разви изключително рядка болест – синдром на придобитата честност (СПЧ), който се изразява основно в това, че болният не може да участва в далавери.

Отначало съпругът ми просто не искаше да лобира за хората, които бяха вложили пари в него. Не било справедливо спрямо избирателите, виждате ли. Аз още тогава се усъмних, че с него става нещо лошо, но си помислих, че си говори така, по инерция – то преди изборите не бяха митинги, не беше чудо. Викам си – ще се омеша там с колегите, ще му мине.

После той обаче отказа месечния плик – носят им там едни от партийната централа, нещо като бонуси, че сме превзели митниците. То не е корупция де, а награда за заслуги, понеже е подкрепил правилния човек за финансов министър. Пък и сумата не е голяма – то на тези времена десетина хиляди пари ли са?

Тогава го заведох на партиен лекар, той му направи куп изследвания, накрая дори размаха пачка с долари пред лицето на мъжа ми, а моят тъжно го помоли да спре, понеже резките движения го отвличали от мислите му какво още да направи за благото на народа. Тогава лекарят поклати глава, помоли го да изчака навън и когато останахме насаме, ми съобщи страшната диагноза – СПЧ. Опита се да ме успокои, че това не застрашавало пряко здравето на мъжа ми и с подобно заболяване той можел да живее десетки години, но то това живот ли е?

Ето, синът ни например иска мотор. Комплексира се детето – всичките му приятели вече отдавна се водели на отчет в КАТ като безнадеждни нарушители, а той – нищо. Плаче и вика – мамо, купете ми една хонда да вдигна 250 километра в час покрай камерата, да се почувствам и аз човек! Да му купим, обаче то става с пари, а само на една депутатска заплата…?

Проведохме първоначално лечение у нас, но без особен успех – оказа се, че сегашните ни медици нямат никакъв опит в борбата със СПЧ и подобно явление почти не им е познато.

А състоянието на мъжа ми продължи да се влошава; дошли някакви джигитайски инвеститори и поискали да купят БДЖ за един лев (или едно евро, не помня вече). Обещали хората да реконструират жп линиите и да пуснат влак стрела от София до Варна и влак куршум до Бургас. И всички били съгласни и дори почнали да се облизват, а моят се запънал – а това има ли го в проекта за договор? Или пак на голи обещания? Лидерът на парламентарната им група го дръпнал настрана и му обяснил ясно – твоето не се губи. Нашият обаче – не, та не, щяло да стане както с БГА „Балкан“. Абе, аланкоолу, ти нали ще си прибереш парите, какво те интересува после ще има ли влакове стрели или не? Ако искат, и с коне да теглят вагоните, ти да би да се возиш на влак?

Обаче мъжът ми направи изявление за медиите, вдигна се шум и сделката се провали. Добре, че се размина само с изключване от парламентарната група, понеже после цял месец ми се привиждаха снайперисти по съседните покриви.

Но и като независим депутат мъжът ми продължи да боледува – дошли там някакви хора в кулоарите на парламента и предложили да купят АЕЦ „Козлодуй“ – чрез бартер, срещу десет монголски изтребителя. Депутатите, естествено, подскочили от радост – усилва се военната мощ на страната, а че токът щял да поскъпне десет пъти, какво толкова, по магазините е пълно със свещи. И освен това премахнахме съветската власт, ако сега ликвидираме и електрификацията, няма никаква опасност от завръщане на комунизма. Той, Ленин, ги разбира тези работи…

…Преди седмица научихме, че в Брюксел е открита нова клиника за лечение точно на тази болест. Прилагали се някакви съвсем нови методи – присаждане на мозъчни клетки от митничар или катаджия, лекции от шефове на ФИФА и УЕФА, дори и музикотерапия – български магистрат си свирка, понеже със заплата от три хиляди лева за няколко години е успял да спести десетина милиона… Обаче за да те приемат там, искат подкуп от сто хиляди евро – сума, която е непосилна за нашето семейство.

Затова се обръщаме с молба към вас – ако можете, помогнете, за да се върне усмивката на едно детско лице и да си вдигне накрая тези пусти 250 километра! А и моето палто от визон се поизтърка, плаче за ново. Нека отново щастието се върне в нашия дом, а Бог ще ви се отблагодари за… добротата.

Сметки за дарения………………….. (може и вкъщи в брой, но да е късно вечер, по тъмното, понеже медиите дебнат).

Предварително благодаря на откликналите.

Цонка Ахмакова, една нещастна жена, която се надява.

Continue reading:

Зов за помощ

Clandestino

Сега в Сирия никак не е добре; всеки, който има оръжие, стреля по всичко, което се движи. Е, понякога после пита „Тоя от кои беше?“, но то е само за да знаят къде да те погребат.

Затова с няколко приятели си купихме по един „Кратък справочник на бежанеца“ и поехме към Европа.

В Турция ни арестуваха и ни заведоха в полицията. Беше рано сутринта, онбашията изсърба кафето си и попита за политическите ни предпочитания. Признахме си, че сме на страната на умерената опозиция.

– А, вие го създадохте тоя калабалък, значи? Развалихте ни рахата за едното нищо – възкликна той и нареди на хората си да ни набият.

Следобед дойде втората смяна и началникът им веднага попита от кои сме. Поучени от току-що придобития опит, ние веднага извикахме „За Асад сме, за Асад“. Онбашията се ядоса:

– Абе, заради неговия инат вече колко време ни правят на маймуни! Я бе, момчета, обяснете им на тези заблудени души колко много грешат! – и пак ни набиха.

След това пристигна нощната смяна. Този път казахме, че сме фенове на „Ислямска държава“.

– Брат ми го убиха в сражение с тях – въздъхна началникът – Сами разбирате…

Този път не само ни биха… Както и да е. На сутринта ни пое един каналджия и ни заведе до българската граница. Минахме по едно дере, а водачът ни непрекъснато се оглеждаше. Попитахме го за граничари ли гледа.

– Какви граничари – махна с ръка той. – Те сега стачкуват. Гледам да няма мостове наблизо, че знаете ли какви рикошети се получават…

В този момент от храстите изскочиха няколко гранични полицаи (може да са били стачкоизменници) и ни закараха на едно не много приятно място.

– Вие за кого сте? – попита лейтенантът – За Путин или…

Понеже в справочниците ни пишеше, че българите и руснаците били братя, кимнахме – за Путин сме. Обаче лейтенантът се ядоса, спомена, че заради някакви руски протежета колегите им в София обикаляли по цяла нощ около клекшоповете, а веднъж дори влезли в театър. Тук всички полицаи потръпнаха от ужас, а после ни набиха.

После дойде следващата смяна и началникът им, естествено, поиска да научи политическите ни пристрастия.

– За Обама сме! – ревнахме всички в един глас – Вива Меркел и Оланд! Вива Сорос! Да живее Българският Хелзинкски комитет!

– Набийте ги – нареди началникът. – Писна ми от идиоти.

По-късно пристигна дежурният каналджия и ни заведе до сръбската граница. Там ни посрещнаха любезно, не попитаха нищо, а само ни наредиха да разкажем патилата си пред журналистите и да покажем синините, получени в България. Обяснихме, че нямаме такива.

– Това да е проблемът! – успокои ни началникът им. – Я бе, момчета, направете им по няколко…

После продължихме към следващата страна. Там викнахме „Да живее велика Австро-Унгария!“, но ни набиха, понеже картата в справочника се оказа много стара и сега било само Унгария. Извинихме се за грешката и за да им се подмажем, обяснихме колко много се възхищаваме от евроинтеграцията. Тогава те ни набиха още веднъж.

След това стигнахме Австрия, там изревахме „Слава на Арнолд Шварценегер!“, хората се зарадваха и ни почерпиха бира. Тогава приятелят ми Ахмед се опита да си спомни още някой известен австриец, но май направихме грешка – оказа се, че Адолф Хитлер не бил чак толкова уважаван, та пак ядохме бой. После ни закараха до Германия.

На гарата ни посрещнаха възторжени немци с букети и пакети с храна. Свиреше духова музика, допълнена с няколко тарамбуки. Възрастна госпожа ни приветства в новата Обетована земя и дори се снима с нас, а хората наоколо ръкопляскаха.

После ни наобиколиха журналисти от различни медии. Особено настойчиво беше едно младо момиче:

– Вие сигурно много сте изстрадали – предположи тя, а ние кимнахме. – А и мъката по загубената родина… И всичко това заради интересите на шепа политици. Впрочем, като стана въпрос – а какво е вашето мнение за ситуацията в Сирия? Кой е виновен? Кои са „добрите“ и кои са „лошите“?

Въздъхнах, а после бавно отговорих:

Абе, я направо бийте и не питайте…

Visit source – 

Clandestino

Блокадно положение

Тръгвам оня ден сутринта за работа и още на първото кръстовище ме спряха – блокада. Излязох от колата да разбера за какво става дума.

– Ние сме патрулиращите полицаи, които се грижим да спите спокойно – не като канцеларските плъхове, с които е пълна системата ни и които само дремят по бюрата. Сега обаче искат да ни отнемат придобивките и да ни приравнят към някой професор от университета или неврохирург. Не можем да го допуснем, така че връщайте се в колата и чакайте.

– А не се ли страхувате, че хората ще ви помислят за меркантилни и че използвате служебното си положение, за да рекетирате държавата?

– Ами! То разните там добавки към заплатата – кучетата ги яли. Да не мислиш, че сме за някакви си двадесет заплати? Или за ранно пенсиониране? Не, това са инсинуации на медиите. Друго ни боли нас, друго… Досега ни даваха по два билета месечно къде за операта, къде за филхармонията, а вече няма да има. Как ще живеем тогава?

– И в библиотеката на управлението имаше книги на Витгенщайн, а повече нямало да купуват. Какво ще обсъждаме по време на дежурство? – проплака колегата му. – Ти подкрепяш ли протеста ни?

Казах, че щом е за Витгенщайн, подкрепям, но според мен нека добавят и Хайдегер. Полицаят кимна, накара ме да се подпиша под някаква петиция и ме пуснаха.

Следващото кръстовище също беше блокирано. Пак излязох от колата.

– Ние сме административния сектор – мозъчният тръст на полицията, така да се каже. Вярно, има едни, дето по цял ден се разхождат на чист въздух и само люпят семки, но нашата работа е много натоварена и дълбоко интелектуална. Кажи им бе, колега!

– Направо е ужас – въздъхна вторият – Аз се боря с киберпрестъпленията – следя кой тегли торенти и качва домашно порно. Очите ми изтекоха, ей! Седиш по цял ден пред компютъра, пиеш по десет кафета, пушиш по една кутия цигари и гледаш най-новите филми. Това живот ли е? Трябва да ни пенсионират още на четиридесет, ама на…

– А аз давам номерата в КАТ – намеси се третият. – Знаете ли какво напрежение е? Непрекъснато трябва да следиш опашката да не пада под сто коли, понеже тогава никой няма да иска да плати на посредник да му регистрира колата и отиде ни процентът. Всеки ден се чудиш какво да измислиш – номерата свършили, компютрите се повредили, не знам какво още… И всичко това – за двадесет заплати при пенсиониране. Разбирам да бяха поне сто, а то…

Понеже бързах, попитах къде да подпиша и ме пуснаха. Стигнах до следващото кръстовище, но и то беше блокирано. Отидох да разбера защо.

– Ние сме от Синдиката на престъпниците – обясни ми як мъж с тъмни очила. – И сме дошли да подкрепим родната полиция.

– Ама те, такова… Не се ли борят срещу вас?

– А, борят се, борят се… Ако гръмнем някого, идват и ни казват да не правим повече така. Но иначе са разбрани момчета – хванат те, че продаваш наркотици, обясняваш, че хората ги болели зъбите и си купували хероин да спят спокойно – няма проблем, стига да си платиш. Зажени се синът на някой цигански барон – сами идват и питат да отцепят ли квартала. А ако някой направи грешката да се оплаче от нас, информират ни да вземем мерки – и ние вземаме. Когато човекът излезе от болницата, първата му работа е да си изтегли заявлението. Такава полиция със свещ да я търсиш в Европа, пак няма да намериш. Хайде, подпиши тук, че ги подкрепяш, и бягай…

Следващото кръстовище беше блокирано от скъпи коли, а до тях хора в костюми на „Армани“ ядяха дюнери. Единият свърши, хвърли мазната хартия на асфалта и ми обясни:

– Ние сме от Асоциацията на селските тарикати. Обаче да не си помислиш, че сме селяни – не, това е символично название. Иначе тя обединява представители на дребния бизнес и изобщо хората, които си мислят, че за тях законите не важат. Аз например съм лекар в малък град и сутрин ако не пия две водки, не мога да шофирам. Обаче местните полицаи ме познават – аз ги лекувам – и никой не ме спира, даже ми пазят едно инвалидно място пред поликлиниката. Колегата пък е директор на училището – същата работа. А оня с новия лексус е собственик на шивашката фирма, в която работят половината жени в градчето. Ами обича човекът да кара малко по-бързичко – със сто километра над ограничението, не повече. Е, понякога блъска тоя-оня, но те като не се пазят… А полицаите му отдават чест и пишат в протокола как трабантът го изпреварил, как го засякъл – те там си знаят. Та сме дошли да ги подкрепим, понеже ако нещо се смени, останахме без книжки. За такава полиция каквото и да направиш, все е малко. Я подпиши тук…

До работното ми място нямаше повече кръстовища и стигнах навреме. Там включих компютъра и прочетох, че населението като цяло не подкрепяло полицейския протест. Обаче, честно казано, до нас има една еднопосочна уличка, по която почти никой не минава, а много съкращава пътя. Вярно, карам срещу движението, но…

Затова не разбирам – какво толкова не й харесват на полицията?

View original article:  

Блокадно положение

За духовното в духовния живот на духовенството, или защо ни трябваше да го каним?

От месец пак останах без работа; седим си сега с баджанака и умуваме как да оцелеем. По едно време оня вика – абе, Пандо, що не се кандидатираш за един президент бе? Хем знаеш цялата азбука от начало до край, хем имаш онова… как беше? А, да – визия. С тия мустаки си готов не само за президент, а направо за шеф на ООН. Пък езици знаеш – малко турски, малко цигански…

– А какво ще работя като президент – попитах аз, за да не се мина случайно. – Да не ме карат да копая нещо там или да нося тухли? Искам в офис.

– Няма бе! Само ще връчваш ордени, от време навреме ще връщаш някой закон, за да не забравят хората, че съществуваш – и ще четеш приветствие на Нова година. Това е, друго няма.

– Е, тогава съм съгласен – кимнах аз. – Давай да почваме кампанията. Обаче да е по-евтина, че още не съм взел рентата от нивите и малко ми е тънък джобът…

Оказа се, че можело и по-тънко. Сега например било модно да поканиш някой висш духовник и да си направиш реклама, а той като дойде, президентът и Светия синод да се оправят там. Замислих се към кого да се обърнем, но се оказа, че сме малко закъснели.

…Малка партийка с големи претенции вече бе докарала руския патриарх Кирил. Дойде човекът, благослови ни да пием повече водка, получи си ордена, но после изведнъж отбеляза:

– Абе имате там един танк в Силистра от Втората световна война – да вземете да ни го върнете. Пък и чух, че по селата имало изтребители от Корейската война – искаме си ги и тях. Виж, за оръдията на Шипка ще помислим още малко. Аз не че нещо се заяждам, но война водим в момента в Сирия, всяка единица бойна техника е важна. Иначе Господ здраве да дава на другаря Неофит и дано прогледнете за новите световни реалности…

…Друг съюз, силно реформаторски, се сети за Мартин Лутер и естествено покани главата на немската църква. Дойде човекът, благослови ни да купуваме повече голфове, наградиха го с орден, а после, уж между другото, подхвърли:

– Абе, вие навремето ни взехте едно момче – май Фердинанд се казваше. Той не беше точно немец де, но живя после у нас и си го имаме като свой. Та – имал тук внукът му някакви гори ли, планини ли беше – да вземете да ни ги върнете, да не сърдим Господа. Нали така, хер Неофит?

…Трета партия покани турския главен мюфтия. Дойде човекът, дадоха му орден, той благодари, а после уж изведнъж се сети за нещо:

– Абе, има там един мост до Бяла, дето го е строил Уста Кольо Фичето… Вярно, той го е направил, но благодарение на своевременното строително разрешение на турската администрация, пък и ние сме били инвеститорът…Та – защо не вземете да го разглобите и да ни го върнете? Тъкмо ще си разширите пътя и нашите тираджии ще карат по-спокойно. Нали така бе, Неофит ефенди…?

…Естествено, не остана назад и партията на Премиера – винаги победител (на избори), защитник на вярата и евроценностите, да се слави името му. Те си бяха заплюли, естествено, папата. Човекът отначало доста се дърпаше и все викаше – абе като ви знам службите за охрана, ще вземе да ме гръмне някой и ще отида без време при шефа. Пък и вие не признавате чистилището, развеждате се за щяло и нещяло и изобщо – не мога бе, много съм зает.

Наложи се лично премиерът да го моли и да му обещае два билета за мач на „Бистришките тигри“ – един за него и един за мамата, ако и тя се интересува от футбол. Тогава папата склони, дойде, получи си ордена, a после уж между другото спомена:

– Абе имало тука едни терми в Диоклецианопол, как му беше сега името… Ами искат си ги наследниците му, пък и моите кардинали се чудят къде да отидат на малко спа… Да знаете – ако ни ги върнете, ще направите едно много богоугодно дело…

…Та викам му аз на баджанака – добре де, а ние кого ще поканим? Понеже аз имам един състудент, който след завършването у нас се върна в родината си и стана жрец на племе, но някакси не е престижно… Сръбският патриарх, отговори ми баджанакът – братя сме и ще дойде. Пък и не виждам какво може да поиска да върнем – освен оня завод за стъкло, но там въпросът е по-скоро мирянски. Ти само се разбери с президента за медала.

Дойде човекът, получи си наградата и тъкмо да се снима с колегите си от Светия синод, се присети нещо:

– Абе, вие знаете ли, че в края на Втората световна война при оттеглянето си българските войници са откраднали от един манастир двеста литра сливова ракия? Да ни я върнете, ей, че Господ всичко вижда и няма да ви прости. Разчитам на теб, брате Неофите…

Та сега с баджанака събираме сливи, понеже те, изборите, наближават. А без патриаршеска благословия – не става.

Original post:

За духовното в духовния живот на духовенството, или защо ни трябваше да го каним?

За любовта няма прегради

До Мария Юриевна Шарапова,

В Америка

Скъпо Марче,

Миналата седмица прочетох във вестника, че нещо сте се поразбутали с Гришата и веднага реших да ти пиша, понеже в нашия край казват „който веднъж е опитал от българския (хляб например), пак идва да пита за още“.

Аз живея в село Караконджулово в Родопите – и по-точно, на десет километра от него, в планината. Паса селските овце, а дори и няколко кози. Напоследък обаче ми е нещо самотно и реших да си потърся булка.

Виж сега, той Гришката, как да ти кажа – младо-зелено. Мисли, че всичко, което хвърчи, се яде. Пък и то си е хубаво момчето, та му налитат мацките. Обаче като стане на моите години, ще разбере, че само с любов не се живее – трябва и някой да ти наготви манджа, и да ти изпере гащите. Аз отдавна вече го зная това, макар че едва лани навърших четиридесет.

Ако склониш да се вземем, ще живеем, естествено, при мен. Нямаш представа колко е хубаво в Родопите! Един въздух, едни гледки – не ти е работа. Тихо, спокойно, по цял ден слушаш само звънците на овцете, а нощем – воя на вълците. Обаче в моята къщичка те не могат да влязат, така че не се плаши. Пък и Мурджо, кучето ми, щом ги усети, почва да лае и не спира до сутринта. В Щатите никога не можеш да се наспиш така.

Ако ти липсва фитнесът, не се притеснявай – сутрин, докато издоиш двеста овце, ще се натовариш толкова, колкото, ако играеш мачове със сестрите Уилямс без почивка между тях. После шетане, готвене, чистене – ще си запазиш формата и даже ще я подобриш.

Обаче да не си помислиш, че тук при мен е скучно – ами. Имам си аз горски приятели и ще те запозная с тях. Мечката Пенка например идва през ден да краде мед от кошерите и си споделяме това-онова. Добро животно е, но преди две години погрешка я бяха прибрали в Белица и оттогава малко се големее. Хвали се, че се познавала лично с Бриджит Бардо и все повтаря – французите това, французите онова… Затова като се видим, й чета откъси от „Криворазбраната цивилизация“.

Вярно, с нощния живот не сме много добре – вълците пречат. То и ток няма тука де, така че всяка вечер ще си хапваме романтично на свещи. Това бобец, леща – имам по няколко чувала, така че ти не се безпокой. Вие в Америката май нещо сте го позакъсали с боба – гледам, по филмите все пуйки ядете…?

Обаче и друго имам аз… Хайде, все славяни сме, зная ви аз, че в Русия пиете като смокове. Ти не се тревожи – скрил съм тука сто литра балканска сливова, ще си я цуцаме само двамата (няма да пиша къде точно е, понеже онези от пощата понякога отварят писмата. Като дойдеш, ще ти кажа).

От богатия си опит с жените (досега две са ме зарязали, понеже съм бил чукундур и дивак) зная, че вие търсите у мъжете само едно, но ви е срам да попитате за размера му. Затова сам ще ти кажа – доходът ми е добър, даже над средния за селото. Плащат ми по едно евро месечно на овца, така че четиристотин лева си ги имам сигурни, понякога даже малко отгоре. То тук няма за какво да харчиш много, затова си ги събирам в едно гърне при ракията. Откакто ме заряза втората ми жена, вече съм събрал около пет хиляди и ти обещавам, като се оженим, веднага да ти купя едно магаре – да не си трошиш краката по камънаците, когато слизаме в селото. Аз ходя там два пъти месечно – да купя вестници и батерии за транзистора, а също и да гледам домакинските мачове на отбора ни. Веднъж тук игра самият премиер и бяха отцепили стадиона, а от поляната насреща изгониха магаретата, за да може да кацне хеликоптерът. Сега се говори, че скоро щяло да идва и ЦСКА-то, така че спортът изобщо няма да ти липсва – ще ходим на мач заедно. Е, докато се родят първите деца, де, после аз ще ти разказвам.

Така че ти си помисли добре – сега времената са трудни, а ти няма да играеш тенис вечно. Моят доход обаче е сигурен – за даскали и инженери може и да няма работа, но овчари ще се търсят винаги. А и ти ще остарееш, ще се сбабичасаш и няма да те канят повече да представяш коли и парфюми. Затова мисли по-бързо, да не ме изтървеш.

(И недей на мачовете си да носиш толкова къси полички, понеже ме излагаш пред приятелите в кръчмата. Като те дадат по телевизора, всички се смеят и викат – абе Минчо, я я виж тази твоята – да вземеш да я стегнеш малко…)

С большой любовью,

Минчо Вълнаров, овчар

(А ако вече си заета, виж там дай това писмо на някоя твоя колежка – но да е от първата десетка в ранглистата, понеже казват, че те печелели повече.)

Люблю и жду.

See the original post:

За любовта няма прегради

Крадливо племе

Една сутрин пред районното управление на полицията се появи висок млад мъж; изглеждаше едновременно напрегнат и отчаян. Минута по-късно той стоеше пред гишето на дежурния.

– Искам да подам жалба – заяви мъжът.

– Сбиване, кражба, изнасилване, убийство? – флегматично попита дежурният сержант и отпи от кафето си.

– Кражба, кражба. Откраднаха ми партията.

Полицаят изобщо не се учуди – сега луди под път и над път. Вместо това протегна лист и химикалка.

– Опишете случая, като не забравите да споменете име, отличителни белези, кога и къде за последен път сте я видели – изобщо всичко важно, за което се сетите. Седнете на онази масичка там и когато сте готов, ще се обадя на дежурния следовател.

Половин час по-късно мъжът седеше срещу следователя.

– Такааа… Господин Шебеков, значи – откраднали са ви партията? – Той погледна листа пред себе си – млада, перспективна, пълна с корпоративни интереси… За последно е била забелязана в Костинброд, а после изчезнала. А какво означава това ББЗ?

– „България без задръжки“. Така се казва, аз сам го измислих.

– Аха, ясно. А подозирате ли някого?

– Ами моите заместници най-вече… Големи маскари са, способни са на всичко. Аз затова и ги взех навремето де, но не вярвах, че ще посегнат на самата партия. Ще ви дам имената им.

– Това добре, но все пак – мисля, че вие не сте постъпили много отговорно в случая. Можеше да й сложите сигнализация на тази партия например – или да не я оставяте на улицата. Вижда ли се нощем от прозореца ви?

– Не, аз сега живея в Брюксел, но…

– Ето – значи не я ползвате. Ами можеше тогава да я спрете от движение, да й замразим временно регистрацията – докато се върнете. А така – всеки келеш може да я подкара, или както казваме ние – да я отнеме за известно време, за да я ползва за лични нужди. Впрочем по сегашния Наказателен кодекс това не е кражба, така че не изостряйте нещата.

– Но те ми я взеха, без да ме питат…

– Естествено – вероятно са мислели, че няма да им я дадете доброволно. Но вие не се притеснявайте – ще я ползват известно време, а като й свърши горивото, ще я захвърлят някъде. Тогава ние ще я намерим и ще ви я върнем. Нещо друго?

– Ама партията ми трябва сега – предстоят местни избори, искам да уредя няколко приятели за кметове. Не може ли да я намерите по-бързо?

– Ще се опитаме, но сам разбирате колко е трудно – в България партии да искаш. И се създават, и се купуват, а понякога – тук сте напълно прав – просто ги крадат. После ги пребоядисват, сменят им лидера – и върви се оправяй кой бил истинският собственик. По-рано крадяха коли, но казват, че от партиите се печелело повече. Впрочем, а бяхте ли я комплектували – с вестник там, телевизийка, офиси…?

– Ами тъкмо бях почнал – и се наложи да се преместя в Брюксел. Защо питате?

– Понеже колкото по-добре е оборудвана една партия, толкова по-съблазнителна е за недобросъвестни лица. Един съвет от мен – ако я намерим, по-добре я оставете както си е – а ако ви се наложи да прокарате някакви идеи в медиите, няма проблем. Плащате си и всичко ще е наред. А сега извинявайте – имам и други неща за разкриване – и след изборите заповядайте пак…

В деня след изборите Шебеков отново бе при следователя.

– Страхувам се, че трябва да ви разочаровам – въздъхна онзи. – Няма ви я партията. Проверихме всички избрани, но никъде не забелязахме член на ББЗ. Даже кучета пускахме да душат около пунктовете за гласуване – обаче няма и няма. Вече се чудя – да не са я разглобили и продали за части на някоя коалиция? Ние ще проверим, естествено, но ще отнеме време. Оставете ми телефонен номер, на който да ви потърся, ако открием нещо.

Шебеков си тръгна, а следователят си сипа ново кафе от машинката и въздъхна – ех, колко добре си живеехме навремето, когато крадяха само коли. А сега – партии, банки, електорат… Краде народът и окото му не мига.

В този момент вътрешният телефон иззвъня. Обаждаше се дежурният.

– Господин следовател, при мен има едни хора… Политици някакви. Оплакват се, че им били откраднали някакви червени крепости – направо цели градове. Да ги пращам ли при вас, или да викам екипа на Психото?

Следователят се замисли за миг, а после нареди:

– Нека опишат подробно – кои градове, с какво население, те какво са направили, за да предотвратят кражбата…

И се опита да си спомни колко време остава до следващите избори.

Excerpt from:  

Крадливо племе

Земята на Ботев и Левски…

Това беше един обикновен български областен град, опитващ се да оцелее в името на славното си минало. За целта особено се разчиташе на индустриалната му зона, разположена на около пет километра на изток. До нея водеше двупосочно шосе, разделено от мантинела, което помнеше последния си ремонт и дори откриването му от Тодор Живков.
Но дойде време за местни избори и тамошните управници се разшетаха – решиха да ремонтират платното, което водеше към индустриалната зона. Естествено, те възнамеряваха да работят само върху последните сто метра, но за да се покаже на електората мащабността на начинанието, отцепени бяха два километра, като в началото им сложиха знаци „ремонт“ и „премини вляво“, понеже щеше да се ремонтира само дясната част от платното.
…Ванката караше внимателно и когато стигна до стеснението, остана в лявото платно и зачака реда си. Малко по-късно обаче няколко луксозни автомобила направо долетяха отнякъде, заобиколиха знаците и продължиха напред. Когато стигнаха до мястото на истинския ремонт, те започнаха неистово да мигат и… колоната ги пропусна. Това се повтори много пъти и накрая Ванката ясно видя как колегата му Митко пропуска поредния наглец и натисна клаксона. Нищо обаче не се случи и поредното лъскаво возило пререди колоната.
Защо така, бе градски? – попита той, докато пушеха пред цеха – За тях ред няма ли?
Абе де да знам – видя ли с какви коли бяха? Това не са прости хора като теб и мен, кой ги знае какви баровци са.
И какво от това?
Абе я да ми е мирна главата… Ще ми запише номера, ще се обади на шефа – иди после се оправяй. Пък и аз не съм конфликтен човек – какво толкова е станало?
Какво – след около час мениджърът уж случайно спря Ванката и между другото спомена, че и десет минути си е закъснение, така че ако обичаш, за в бъдеще ставай по-рано.

Ванката стана, но този път колите, заобикалящи знака, бяха доста повече. И той пак видя колега, който търпеливо ги пускаше.
Аз не че се заяждам, но вчера шефът ми направи забележка за закъснението. Днес сигурно пак ще го направи. Хубаво е да си учтив, но хората след теб също бързат…
Е, да де, но пък и тези може да имат спешна работа – я болно дете, я пожар…
Болно дете в индустриалната зона?
Абе хора сме, на всеки може да се случи да бърза. Аз например веднъж…

Ванката не успя да чуе какво точно се е случило, понеже мина мениджърът, посочи часовника си и каза, че не обичал да повтаря. Гласът му звучеше заплашително.

На третия ден на пътя вече беше истински ад – една трета от шофьорите ползваха забранената част от платното, а другите две трети учтиво ги пускаха да се включат пред тях. В резултат на това се образува значително задръстване.
Абе знам че не бива да им поощряваме селските тарикатлъци – сви рамене поредният колега – Но аз пуснах само два джипа. Просто нямаше как – вътре едни яки мутри – ако решат, ще ме пребият за едното нищо. Да вървят да си трошат главите, не ми става инвалид без време.

Не се сърди – спокойно каза мениджърът – Предупредих те, а това е вече трето закъснение. Този месец – без бонус.

…На следващия ден Ванката стигна до знаците, поколеба се за миг, но този път не мина вляво, а просто ги заобиколи и продължи в забранения участък. Когато стигна края му, даде ляв мигач и … го пуснаха. По този начин успя да стигне навреме, макар че това вече нямаше значение.

Мисълта ми е – някои питат – защо у нас има толкова наглеци? Много просто е – понеже ние им позволяваме да бъдат такива.

Въпрос е на манталитет и … малко кураж, може би.

View original: 

Земята на Ботев и Левски…

Справочник на политическия авджия: Бяла златка

image


Описание: Бялата златка е дребен хищник от семейство „Политически хамелеони“ и е доста разпространена у нас. Наричана е още болна глава и рубладжийка. Понякога на предната си дясна лапа има един жълтеникав пръст, наричан „златен“.

Разпространение: Най-вече в крайните квартали на големите градове, където безработните младежи с незавършено средно образование много я харесват и са уверени, че точно тя ще оправи света. Среща се обаче и в центъра, по площадите. Забелязвана е на големи стада пред Народното събрание, което вероятно е свързано с някакво сезонно обостряне на глада.

Начин на живот и хранене: Бялата златка е дребно, злобно по характер зверче, което денем обикновено изтрезнява, а вечер тръгва на лов за слава, наркотици и балами. Обикновено напада клекшопове и институти, но ако срещне съпротива, бяга да се скрие под някоя близка маса.

Храни се основно с фъстъци и отлежало уиски, но за пред хората лъже, че предпочитала руска водка. Не отказва и турска баклава.

Размножаване:Размножава се рядко, като за целта ходи обикновено във Варадеро. Съчетава инстинктите си за продължение на рода с проучване опита на местните комунисти. За момента няма достатъчно сведения дали се размножава, ако не е на свобода, но зоолозите се надяват в най-скоро време да разполагат с повече данни по въпроса.

Врагове:Естествен враг й е Бистришкият тигър, който не може да я търпи, понеже го излагала пред Европа. За него обаче тя е прекалено дребна плячка, ето защо понякога съжителстват безпрепятствено на една и съща територия.

Конкурент й е бургаската патриотична невестулка, с която споделят една и съща потенциална плячка. Много учени смятат, че някога тези две животни са били един и същи вид, но в процеса на политическа еволюция са се отделили и са образували нови клонове.

В миналото доста се е писало за враждата между бялата златка и турския язовец, но до момента не са открити никакви доказателства за това. Вярно, при среща двете животни съскат едно срещу друго, но това е често срещан навик на всички представители на семейството. На практика обаче не е регистрирано нито едно ухапване досега.

Полза за народното стопанство: Никаква.

Начин на лов:Бялата златка се лови основно по два начина – с ловно оръжие малък калибър или с капани. Когато се ползва пушка, важното е да се целите в главата – там животното е най-уязвимо. Тя се откроява ясно, понеже е бяла и оттам идва и наименованието на вида. Впрочем, напоследък някои ловци решиха, че не си струва да си хабят патроните и бият златки направо с крошета.

Другият начин е използването на капан, в който се слагат пари. Противно на широко разпространеното мнение, че бялата златка се нахвърля само на рубли, опитът на стари политически стратези показва, че тя еднакво силно е привлечена и от долари, и от турски лири – важното е да са повече. На околните дървета се поставят камери да снимат, понеже иначе животинчето се опитва да избяга от капана и твърди, че това били инсинуации. Ако не успее да се освободи, зверчето почва пронизително да пищи, че било несправедливо нарочено за вредно и така събира наоколо събратята си, което пък дава допълнителен шанс на ловеца.

Поради някакво необяснимо недоразумение бялата златка е защитен вид, което й позволява да прави много пакости. Очаква се в скоро време това да бъде коригирано.

По-голямата част от хората не я обичат, понеже с поведението си много силно им напомняла за едни други кафяви зверчета от миналото, които също така обикаляли вечерните улици на Германия и вършели поразии, докато накрая събратята им от същото семейство не ги заклали една нощ с дълги ножове.

Все пак обаче се чуват и гласове в защита на бялата златка, твърдящи, че тя е един заплашен от изчезване вид и трябва да запазим поне няколко екземпляра за потомците, които ще искат да я видят на живо. Затова се предлага най-добре развитите екземпляри да бъдат уловени и изпратени в Сибир, където има идеални условия за тях – или поне така се предполага, понеже все ги тегли нататък. Единственото притеснение е да не избягат и те като тигърчетата на Путин в Китай, понеже там със сигурност няма да оцелеят.

И тогава кой ще оправи света?

Continue reading:

Справочник на политическия авджия: Бяла златка