Категория: Лични

Всичко започна с това, че смениха охраната на летището – и ако по-рано пазачът бай Стамат си затваряше очите срещу бутилка гроздова, сега дойдоха едни млади момчета, настървени като копои. Пребъркваха ти багажа, сякаш си с максимално рисков профил. И то да речеш, че става дума за „Шарл де Гол“ или „Хийтроу“ – разбирам, а то – едно малко летище на селскостопанската авиация, я има десет декара, я не.

А Рашко си беше приготвил няколко туби с бензин за лични цели и нямаше как да ги изнесе. Ето защо накрая той се реши на отчаян ход – остана до късно, понеже уж трябвало да тества ремонтиран самолет, сложи няколко допълнителни прожектора на крилата и привечер просто излетя. Беше се договорил с баджанака си оня да го чака с москвича на поляната до селото – Рашко каца, дава му бензина и връща малкия АН-2 на летището. Просто, ясно и без свидетели.

Само че точно в този момент излезе силен вятър, плисна дъжд и прожекторите угаснаха. „Няма проблем – помисли си Рашко. – Днес е петък, ще се ориентирам по светлините на селската дискотека.“ Но той не знаеше, че час по-рано от същата тази дискотека бяха изхвърлили Пройчо (уж бил много пиян, а то – само две бутилки мастика) и човекът, обиден, отишъл до трафопоста и прекъснал тока на селото.

Ето защо Рашко не видя нищо и продължи да лети, точно към турската граница.

…Али и Сали пиеха кафето си в специалната стаичка и гледаха колко време остава до края на дежурството им. По едно време Али подуши въздуха и отбеляза:

– Абе, аркадаш, защо си се парфюмирал толкова, че чак миришеш на гювендия?

– Бях при гледачката Фатма – отговори Сали – Предрече ми, че тези дни съм щял да сваля нещо. Мисля след дежурството да прескоча до града, та…

В този миг се разнесе сигналът за тревога и те хукнаха към двата „Фантома“ отпред.

Рашко продължаваше да лети, без да вижда нищо на земята. Не видя дори и двете сенки на изтребители над себе си. Сали включи радиото и няколко пъти бързо повтори на перфектен английски: „Нарушавате въздушното пространство на Турция, моля да се разкарате по най-бързия начин оттук“, а накрая дори спомена майката на неизвестния пилот. Но Рашко английски не разбираше, пък и радиото му бе преработено да лови мачовете по „Дарик“, затова само поклати глава и продължи да търси светлините на дискотеката под себе си.

Тогава Али се спусна , застана малко пред него и с движения на самолета използва международния код, за да попита: „Кьорав ли си бе, серсем със серсем, къде си се юрнал?“

Рашко забеляза как изтребителят пред него се поклаща и си каза, че май „Ан“-ът е по-стабилен в лошо време и какво толкова го хвалят това американско качество? И продължи пътя си към Истанбул.

…Десет минути по-късно Давутоглу събуди по телефона Бойко Борисов:

– Аркадаш, ваш самолет нахлу във въздушното ни пространство и лети към столицата…

– Стига бе – прозина се Бойко – Ние нямаме изтребители и бомбардировачи. Не е наш.

– Абе те са го идентифицирали като селскостопански, но под крилата му има някакви контейнери…Ами ако са бомби?

– Пуснете там кучето да ги подуши – предложи Бойко. – Извинявай, ама след оня „Су“ вие направо се побъркахте и само нападения ви се привиждат. А ако кучето почне да лае на бомба, свалете самолета някъде из полето и кажете, че са били извънземните. Айде, лека нощ, че утре ще ставам рано да правя бюджета…

Докато Давутоглу говореше по телефона с дежурния в Главния щаб на НАТО, трети „Фантом“ излетя, а до пилота, вързано с дебел колан, седеше специално обученото куче Таркан. Само че още щом се подаде навън под дъжда и вятъра, то почна да лае бясно и отказа да излезе.

– Кучето потвърди – докладва пилотът – усети миризмата още от нашата кабина.

– Кучето потвърди – повтори началникът на ВВС на Турция по телефона на Давутоглу и нареди зенитната артилерия да се приведе в бойна готовност и да излетят още десет изтребителя.

– Кучето потвърди – въздъхна турският премиер, а Ердоган и дежурния в НАТО свиха рамене – Сваляме го.

И Сали натисна спусъка.

Но макар и прострелян, поради изключително устойчивата си конструкция „Ан“-ът падна плавно на земята, а Рашко се оказа в една купа сено. Беше невредим, но после дойдоха враждебно настроените собственици на сеното и го набиха. Все пак той успя да си вземе тубите с крадения бензин, присламчи се към една група мигранти и се прибра у нас. Вярно, бензинът отиде за подкуп на граничарите, но когато руснаците научиха за инцидента, лично посланикът им подари на Рашко два кашона водка и го покани на безплатна почивка в Крим – когато пак пуснат тока.

Е, за пред света имаше и санкции – написаха там по една двойка на турските студенти у нас, но когато хората си платиха, им я поправиха.

И светът беше спасен.

Link to original:

Краят на света се отлага

Мили хора,

Обръщам се към вас като последна възможност с надеждата да проявите доброта и съпричастност, така характерни за обикновения българин. Сполетя ни голямо нещастие, което може да се случи на всеки, и в момента сме в безизходица.

На последните парламентарни избори съпругът ми Кольо Ахмаков стана депутат. Дето се вика, още не се бяхме нарадвали като хората, и той разви изключително рядка болест – синдром на придобитата честност (СПЧ), който се изразява основно в това, че болният не може да участва в далавери.

Отначало съпругът ми просто не искаше да лобира за хората, които бяха вложили пари в него. Не било справедливо спрямо избирателите, виждате ли. Аз още тогава се усъмних, че с него става нещо лошо, но си помислих, че си говори така, по инерция – то преди изборите не бяха митинги, не беше чудо. Викам си – ще се омеша там с колегите, ще му мине.

После той обаче отказа месечния плик – носят им там едни от партийната централа, нещо като бонуси, че сме превзели митниците. То не е корупция де, а награда за заслуги, понеже е подкрепил правилния човек за финансов министър. Пък и сумата не е голяма – то на тези времена десетина хиляди пари ли са?

Тогава го заведох на партиен лекар, той му направи куп изследвания, накрая дори размаха пачка с долари пред лицето на мъжа ми, а моят тъжно го помоли да спре, понеже резките движения го отвличали от мислите му какво още да направи за благото на народа. Тогава лекарят поклати глава, помоли го да изчака навън и когато останахме насаме, ми съобщи страшната диагноза – СПЧ. Опита се да ме успокои, че това не застрашавало пряко здравето на мъжа ми и с подобно заболяване той можел да живее десетки години, но то това живот ли е?

Ето, синът ни например иска мотор. Комплексира се детето – всичките му приятели вече отдавна се водели на отчет в КАТ като безнадеждни нарушители, а той – нищо. Плаче и вика – мамо, купете ми една хонда да вдигна 250 километра в час покрай камерата, да се почувствам и аз човек! Да му купим, обаче то става с пари, а само на една депутатска заплата…?

Проведохме първоначално лечение у нас, но без особен успех – оказа се, че сегашните ни медици нямат никакъв опит в борбата със СПЧ и подобно явление почти не им е познато.

А състоянието на мъжа ми продължи да се влошава; дошли някакви джигитайски инвеститори и поискали да купят БДЖ за един лев (или едно евро, не помня вече). Обещали хората да реконструират жп линиите и да пуснат влак стрела от София до Варна и влак куршум до Бургас. И всички били съгласни и дори почнали да се облизват, а моят се запънал – а това има ли го в проекта за договор? Или пак на голи обещания? Лидерът на парламентарната им група го дръпнал настрана и му обяснил ясно – твоето не се губи. Нашият обаче – не, та не, щяло да стане както с БГА „Балкан“. Абе, аланкоолу, ти нали ще си прибереш парите, какво те интересува после ще има ли влакове стрели или не? Ако искат, и с коне да теглят вагоните, ти да би да се возиш на влак?

Обаче мъжът ми направи изявление за медиите, вдигна се шум и сделката се провали. Добре, че се размина само с изключване от парламентарната група, понеже после цял месец ми се привиждаха снайперисти по съседните покриви.

Но и като независим депутат мъжът ми продължи да боледува – дошли там някакви хора в кулоарите на парламента и предложили да купят АЕЦ „Козлодуй“ – чрез бартер, срещу десет монголски изтребителя. Депутатите, естествено, подскочили от радост – усилва се военната мощ на страната, а че токът щял да поскъпне десет пъти, какво толкова, по магазините е пълно със свещи. И освен това премахнахме съветската власт, ако сега ликвидираме и електрификацията, няма никаква опасност от завръщане на комунизма. Той, Ленин, ги разбира тези работи…

…Преди седмица научихме, че в Брюксел е открита нова клиника за лечение точно на тази болест. Прилагали се някакви съвсем нови методи – присаждане на мозъчни клетки от митничар или катаджия, лекции от шефове на ФИФА и УЕФА, дори и музикотерапия – български магистрат си свирка, понеже със заплата от три хиляди лева за няколко години е успял да спести десетина милиона… Обаче за да те приемат там, искат подкуп от сто хиляди евро – сума, която е непосилна за нашето семейство.

Затова се обръщаме с молба към вас – ако можете, помогнете, за да се върне усмивката на едно детско лице и да си вдигне накрая тези пусти 250 километра! А и моето палто от визон се поизтърка, плаче за ново. Нека отново щастието се върне в нашия дом, а Бог ще ви се отблагодари за… добротата.

Сметки за дарения………………….. (може и вкъщи в брой, но да е късно вечер, по тъмното, понеже медиите дебнат).

Предварително благодаря на откликналите.

Цонка Ахмакова, една нещастна жена, която се надява.

Continue reading:

Зов за помощ

Originally posted here – 

Геопатогенна зона колкото човешка длан

Сега в Сирия никак не е добре; всеки, който има оръжие, стреля по всичко, което се движи. Е, понякога после пита „Тоя от кои беше?“, но то е само за да знаят къде да те погребат.

Затова с няколко приятели си купихме по един „Кратък справочник на бежанеца“ и поехме към Европа.

В Турция ни арестуваха и ни заведоха в полицията. Беше рано сутринта, онбашията изсърба кафето си и попита за политическите ни предпочитания. Признахме си, че сме на страната на умерената опозиция.

– А, вие го създадохте тоя калабалък, значи? Развалихте ни рахата за едното нищо – възкликна той и нареди на хората си да ни набият.

Следобед дойде втората смяна и началникът им веднага попита от кои сме. Поучени от току-що придобития опит, ние веднага извикахме „За Асад сме, за Асад“. Онбашията се ядоса:

– Абе, заради неговия инат вече колко време ни правят на маймуни! Я бе, момчета, обяснете им на тези заблудени души колко много грешат! – и пак ни набиха.

След това пристигна нощната смяна. Този път казахме, че сме фенове на „Ислямска държава“.

– Брат ми го убиха в сражение с тях – въздъхна началникът – Сами разбирате…

Този път не само ни биха… Както и да е. На сутринта ни пое един каналджия и ни заведе до българската граница. Минахме по едно дере, а водачът ни непрекъснато се оглеждаше. Попитахме го за граничари ли гледа.

– Какви граничари – махна с ръка той. – Те сега стачкуват. Гледам да няма мостове наблизо, че знаете ли какви рикошети се получават…

В този момент от храстите изскочиха няколко гранични полицаи (може да са били стачкоизменници) и ни закараха на едно не много приятно място.

– Вие за кого сте? – попита лейтенантът – За Путин или…

Понеже в справочниците ни пишеше, че българите и руснаците били братя, кимнахме – за Путин сме. Обаче лейтенантът се ядоса, спомена, че заради някакви руски протежета колегите им в София обикаляли по цяла нощ около клекшоповете, а веднъж дори влезли в театър. Тук всички полицаи потръпнаха от ужас, а после ни набиха.

После дойде следващата смяна и началникът им, естествено, поиска да научи политическите ни пристрастия.

– За Обама сме! – ревнахме всички в един глас – Вива Меркел и Оланд! Вива Сорос! Да живее Българският Хелзинкски комитет!

– Набийте ги – нареди началникът. – Писна ми от идиоти.

По-късно пристигна дежурният каналджия и ни заведе до сръбската граница. Там ни посрещнаха любезно, не попитаха нищо, а само ни наредиха да разкажем патилата си пред журналистите и да покажем синините, получени в България. Обяснихме, че нямаме такива.

– Това да е проблемът! – успокои ни началникът им. – Я бе, момчета, направете им по няколко…

После продължихме към следващата страна. Там викнахме „Да живее велика Австро-Унгария!“, но ни набиха, понеже картата в справочника се оказа много стара и сега било само Унгария. Извинихме се за грешката и за да им се подмажем, обяснихме колко много се възхищаваме от евроинтеграцията. Тогава те ни набиха още веднъж.

След това стигнахме Австрия, там изревахме „Слава на Арнолд Шварценегер!“, хората се зарадваха и ни почерпиха бира. Тогава приятелят ми Ахмед се опита да си спомни още някой известен австриец, но май направихме грешка – оказа се, че Адолф Хитлер не бил чак толкова уважаван, та пак ядохме бой. После ни закараха до Германия.

На гарата ни посрещнаха възторжени немци с букети и пакети с храна. Свиреше духова музика, допълнена с няколко тарамбуки. Възрастна госпожа ни приветства в новата Обетована земя и дори се снима с нас, а хората наоколо ръкопляскаха.

После ни наобиколиха журналисти от различни медии. Особено настойчиво беше едно младо момиче:

– Вие сигурно много сте изстрадали – предположи тя, а ние кимнахме. – А и мъката по загубената родина… И всичко това заради интересите на шепа политици. Впрочем, като стана въпрос – а какво е вашето мнение за ситуацията в Сирия? Кой е виновен? Кои са „добрите“ и кои са „лошите“?

Въздъхнах, а после бавно отговорих:

Абе, я направо бийте и не питайте…

Visit source – 

Clandestino