За духовното в духовния живот на духовенството, или защо ни трябваше да го каним?

От месец пак останах без работа; седим си сега с баджанака и умуваме как да оцелеем. По едно време оня вика – абе, Пандо, що не се кандидатираш за един президент бе? Хем знаеш цялата азбука от начало до край, хем имаш онова… как беше? А, да – визия. С тия мустаки си готов не само за президент, а направо за шеф на ООН. Пък езици знаеш – малко турски, малко цигански…

– А какво ще работя като президент – попитах аз, за да не се мина случайно. – Да не ме карат да копая нещо там или да нося тухли? Искам в офис.

– Няма бе! Само ще връчваш ордени, от време навреме ще връщаш някой закон, за да не забравят хората, че съществуваш – и ще четеш приветствие на Нова година. Това е, друго няма.

– Е, тогава съм съгласен – кимнах аз. – Давай да почваме кампанията. Обаче да е по-евтина, че още не съм взел рентата от нивите и малко ми е тънък джобът…

Оказа се, че можело и по-тънко. Сега например било модно да поканиш някой висш духовник и да си направиш реклама, а той като дойде, президентът и Светия синод да се оправят там. Замислих се към кого да се обърнем, но се оказа, че сме малко закъснели.

…Малка партийка с големи претенции вече бе докарала руския патриарх Кирил. Дойде човекът, благослови ни да пием повече водка, получи си ордена, но после изведнъж отбеляза:

– Абе имате там един танк в Силистра от Втората световна война – да вземете да ни го върнете. Пък и чух, че по селата имало изтребители от Корейската война – искаме си ги и тях. Виж, за оръдията на Шипка ще помислим още малко. Аз не че нещо се заяждам, но война водим в момента в Сирия, всяка единица бойна техника е важна. Иначе Господ здраве да дава на другаря Неофит и дано прогледнете за новите световни реалности…

…Друг съюз, силно реформаторски, се сети за Мартин Лутер и естествено покани главата на немската църква. Дойде човекът, благослови ни да купуваме повече голфове, наградиха го с орден, а после, уж между другото, подхвърли:

– Абе, вие навремето ни взехте едно момче – май Фердинанд се казваше. Той не беше точно немец де, но живя после у нас и си го имаме като свой. Та – имал тук внукът му някакви гори ли, планини ли беше – да вземете да ни ги върнете, да не сърдим Господа. Нали така, хер Неофит?

…Трета партия покани турския главен мюфтия. Дойде човекът, дадоха му орден, той благодари, а после уж изведнъж се сети за нещо:

– Абе, има там един мост до Бяла, дето го е строил Уста Кольо Фичето… Вярно, той го е направил, но благодарение на своевременното строително разрешение на турската администрация, пък и ние сме били инвеститорът…Та – защо не вземете да го разглобите и да ни го върнете? Тъкмо ще си разширите пътя и нашите тираджии ще карат по-спокойно. Нали така бе, Неофит ефенди…?

…Естествено, не остана назад и партията на Премиера – винаги победител (на избори), защитник на вярата и евроценностите, да се слави името му. Те си бяха заплюли, естествено, папата. Човекът отначало доста се дърпаше и все викаше – абе като ви знам службите за охрана, ще вземе да ме гръмне някой и ще отида без време при шефа. Пък и вие не признавате чистилището, развеждате се за щяло и нещяло и изобщо – не мога бе, много съм зает.

Наложи се лично премиерът да го моли и да му обещае два билета за мач на „Бистришките тигри“ – един за него и един за мамата, ако и тя се интересува от футбол. Тогава папата склони, дойде, получи си ордена, a после уж между другото спомена:

– Абе имало тука едни терми в Диоклецианопол, как му беше сега името… Ами искат си ги наследниците му, пък и моите кардинали се чудят къде да отидат на малко спа… Да знаете – ако ни ги върнете, ще направите едно много богоугодно дело…

…Та викам му аз на баджанака – добре де, а ние кого ще поканим? Понеже аз имам един състудент, който след завършването у нас се върна в родината си и стана жрец на племе, но някакси не е престижно… Сръбският патриарх, отговори ми баджанакът – братя сме и ще дойде. Пък и не виждам какво може да поиска да върнем – освен оня завод за стъкло, но там въпросът е по-скоро мирянски. Ти само се разбери с президента за медала.

Дойде човекът, получи си наградата и тъкмо да се снима с колегите си от Светия синод, се присети нещо:

– Абе, вие знаете ли, че в края на Втората световна война при оттеглянето си българските войници са откраднали от един манастир двеста литра сливова ракия? Да ни я върнете, ей, че Господ всичко вижда и няма да ви прости. Разчитам на теб, брате Неофите…

Та сега с баджанака събираме сливи, понеже те, изборите, наближават. А без патриаршеска благословия – не става.

Original post:

За духовното в духовния живот на духовенството, или защо ни трябваше да го каним?

Оставете коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.